Дачия Форум

Армения и Грузия by Sandero

Споделете чувства и снимки от пътешествията си с Вашата Dacia

Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Dragan_Trial » Нед Яну Нед, 22 Яну 2017 13:44:01 +0000, 2017 1:44 pm

Вече ми се насъбраха бая неразказани истории (Виетнам и Камбоджа, Индия през Оман, Нордкап през Чернобил), затова ще се опитам да понаваксам с пътешествието ни до Армения през 2014та.

След като лятото на 2013 година направихме една разходка до Норвегия с моите родители и с Lodgy-то, решихме, че не е коректно да пренебрегваме както Sandero-то, така и родителите на Таня. Схемата беше общо взето същата - родителите на Таня имат дългогодишни приятели, които от няколко години работят в българското посолство в Ереван, Армения и решихме да им отидем на гости, като комбинирахме пътуването с разходка до Нагорни Карабах (почти до Иран) и Грузия.

Винаги съм обичал да пътешествам извън отъпканите от туристи пътеки. Не че не ми харесаха скандинавският дизайн, или католическите катедрали, средновековните замъци и съвременната архитектура в централна Европа, но именно това, че не познавам никой, който да е ходил в тази част на света, ме привлече най-много. Повечето хора обаче въобще не са наясно какво изпускат.
Природата в Грузия е доминирана от Кавказ между Черно и Каспийско морета, а платата на долен Кавказ в Армения предлагат почти пустинни пейзажи, в които често се е сгушила някоя от най-древните християнски църкви.
На тази сравнително малка територия (горе-долу колкото България) се кръстосват ревностно християнство с ислям, Русия с Персия (Иран) и Турция - сблъсък на идеологии, които на нас са ни съвсем чужди.
Ние малко сме свикнали да обвързваме една географска територия с една държава, но тук нещата не стоят точно така. Историята тук е изключително пъстра - Кавказ през вековете е бил под влияние на много и много различни царства, империи, емирати, републики. Древни македонци, римляни, персийци, византийци, араби, монголци, отоманци и братушки - всеки е оставил по нещо от себе си. Успоредно с това тук още в първите десетилетия след "смъртта" на Иисус Христос няколко от 12те апостола започват да проповядват християнската религия. Армения реално е първата държава, която приема християнството за официална държавна религия през 301ва година (ние по това време и ханове още не сме имали, камоли държава или пък религия). Арменската църква и до ден днешен е апостолическа - вярват в апостолите, явно защото са им ходили на крака. :)

Като се запъти човек към такова непопулярно място, си трябва повечко подготовка, за да се чувстваш спокоен и все пак да можеш да се насладиш на преживяванията. Успокояващо беше, че имаме познати, които живеят в Армения и ни бяха предупредили за евентуални изненади. Много ми помогна пътеписа на Валентин и книжката на Lonely Planet за този регион:
      Изображение
Освен това имам един приятел Вайк "Арменеца", когото познавам от времената ми с Ладата (той имаше магазин за резервни части за руски автомобили), който изключително много ми помогна със съвети от къде да мина с колата и какво да очаквам по пътя, който на места "не в съвсем асфалтиран" - много яко! Взех дори едно пакетче с подаръци за роднините му.
Сключихме една застраховка за колата (най-вече за да покрие пътна помощ, ако недай си Боже нещо стане) за 20 лева и една медицинска застраховка за четирима ни (по същата причина) за 35 лева общо. Тъй като в този район дизелът не е много разпространен, доста се притеснявах за качеството на горивото, което ще мога да сипя в дизеловото Sandero Euro 4, затова се обърнах за съвет към Joro 01 и той ми приготви една доста концентрирана отвара, която да наливам заедно със съмнителната арменска и грузинска нафта. Друга част от подготовката беше да намеря навигационни карти за Грузия и Армения. Оказа се, че такива има само за Garmin, а аз нямах такава, но използвах жокера обади се на приятел и се сдобих с Garmin от freelanders (навигацията му три години по-късно все още е в мен). В крайна сметка дори се уредих с две навигации Garmin.

Маршрутът ни включваше преминаване през три държави с три различни валути: Турция, Грузия и Армения:
    Изображение
Още в София обменихме 300 лева за 365 грузински лари; 300 лева за 88 000 арменски драми и 200 лева за 290 турски лири. Тъй като в тази част на света евро-то не е много популярно, решихме да заложим на сигурно и взехме с нас още 300 американски долара. В интернет видях, че в Армения има ProCredit Bank и решихме останалите необходими пари да теглим от дебитната ми карта на място, а където можем да плащаме директно с картата.

И така, след като вече се бяхме подготвили на повече от 100% на 30.04.2014 към 19 часа (след работа) в някакъв отвратителен пороен софийски дъжд натоварихме с връхче Sandero-то и потеглихме в посока изток, без да знаем къде точно ще спрем за спане.
      Изображение
Идеята беше да изминем възможно най-много път преди да спрем. Стигането до Ереван за един ден беше немислимо (2700км и над 30 часа без спирания за почивки и зареждания), затова всякакво мислене беше излишно - каране му е майката. :)

Оставихме София зад гърба си, заредихме догоре на Капитан Андреево, почти не чакахме на турската граница и навлезнахме на чужда територия. Оказа се, че гишетата за зареждане на HGS картите (за плащане на магистралите в Турция) не работят след 1 часа през нощта. В нашия случай това не беше проблем, защото имахме останал кредит от празнуването на Нова Година в Истанбул, но той нямаше да стигне и за връщане.
Към 2 часа през нощта преминахме през Босфора:
      Изображение
Още 300км след Истанбул магистралата все още ми беше позната от пътуването ни до Кападокия през 2011та година. Към 4 часа сутринта (тъкмо се развиделяваше) се отбихме от магистралата при Gerede и тръгнахме (според мен) отново по магистрала:
      Изображение
Пътищата в Турция винаги са ме изумявали - в продължение на 1500км между Edirne и Hopa сме се движили по идеално гладки дву- или трилентови пътища без абсолютно никакъв проблем. Прекосихме някакви планини, за да стигнем отново до южните брегове на Черно море. Тази част от пътя беше най-трудна, защото вече бях шофирал 1000км (ето го тракът), тъкмо изгряваше слънцето точно срещу мен (пътуваме на чист изток) и страшно много ми се спеше. За сметка на това в колата имаше винаги поне още един буден пътник, който ме поддържаше в кондиция, подавайки ми ту ябълка, ту морков за разсънване. Случваха се и други разсънващи неща: Видяхме първия за пътуването вълк единак в каменистата планинска турска пустош. Единствените будуващи същества бяхме този вълк, бащата на Таня, подаващ ми регулярно занимателна храна и аз, изцъклил очи напред. Принципно не обичам да се возя в кола, без да я шофирам, особено пък ако става дума за моята кола, а и ми беше интересно колко километра мога да измина на един път. Въпреки хубавия път и не съвсем празния резервоар (3/9 чертички), все пак се движехме по непознати за мен земи и решихме да спрем на един Shell за зареждане и кратка (15 минутна) почивка. След като сипах 50 литра в на 1/3 пълния си резервоар, реших че нещо ме меткат и то при цена от 2,95 лв/л и спрях да наливам. Дори доста се ядосах - хаха. Статистиката след това показа, че наистина резервоарът си е погълнал всички тези литри, което още повече ме учуди. Преди няколко километра бях забелязал, че клаксонът ми е спрял да работи. Поразбутах малко електрическия предпазител и след чашка турско кафе отново бяхме в пълна техническа и ментална изрядност и готови за неизвестното.
Към 9 часа сутринта (след 14 часа шофиране и 1300км от София) отново зърнахме Черно море при град Samsun:
      Изображение
Следващите 500км бяха отново по нещо като градска магистрала, която минаваше точно по брега на Черно море. Характерното за пътя беше, че въпреки магистралния си тип, често имаше светофари в градовете, през които минавахме, и често се случваше тъкмо да набера скорост (около 100-110км/ч) и да се наложи отново да спра до 0км/ч - това беше малко досадно, но пък отново спомагаше за така необходимата ми бодрост. Имаше и други фактори, които ме държаха буден -> трябваше да жонглирам едновременно с желанието си да измина колкото се може повече разстояние за по-малко време (висока скорост), с ограничението на скоростта (което така и не разбрах 90 или 110км/ч е) и с периодичните полицейски засади от бели цивилни автомобили Renault Clio. Полицейският капан обаче беше разкрит. Зорко следях за такива бели петна, спрели с фаровете към мен и следящи с радар за скоростта (техниката се виждаше през челното стъкло). Интересното е, че тези цивилни автомобили просто си кибичеха там и явно по радиостанция съобщаваха регистрационните номера на нарушителите на вече униформените си колеги, които отбиваха нарушителите около 1км по-напред по пътя. Не знам как местните така и не се научиха, че белите Renault Clio, спрели в насрещното са враг - колкото пъти намалях, като видя бялата турска смърт, толкова пъти някой засилен мустакат чичко профучаваше покрай мен, съответно биваше заснет, изпортен и километър по-късно го виждах как се обяснява на строгия пазител на реда. Та съветът ми е - пазете се от бялата смърт, защото съм чувал, че човек трудно се разкръства от глоба за превишена скорост в Турция.
Отляво ни беше "познатото" Черно море, а пейзажът отдясно често беше обрасъл в чай (насаждението чай) и планински.
Принципно бяхме намислили да преспим в град Trabzon - голям курортен град (1 200 000 души население), доста хотели и на 1600 км от София. Понеже се познавам обаче, не бях направил резервация за никой хотел, а само бях набелязал на навигацията адресите на няколко хотела. И понеже адреналинът от непознатия път ме държеше дори и след 17 часа зад волана, спряхме просто за тоалетна на една бензиностанция и продължихме да се лъкатушим покрай непознатите брегове на познатото море.
Още в Истанбул ми беше направило впечатление типичното за турците продуктово зониране на улиците в градовете, но явно в този район нещата бяха още по-екстремни. Не бях виждал досега 2км улица с едни и същи магазини, камоли пък 97% от предлаганата стока да е Ford Transit:
      Изображение
По пътя не липсваха нито големи джамии, нито дори църкви, превърнати в джамии. Започнахме да виждаме и камиони с цистерни с регистрационни номера от Иран, което ме надъха още повече - кога съм бил толкова близо до арабския свят, и то сам да съм се докарал до там.

След още 200км (общо 1800км и 20 часа шофиране от София) стигнахме до град Hopa, който е само на около 20тина километра от границата Турция-Грузия, но именно тук бяхме решили да се отклоним от стандартния път за Ереван. Практически 99% от пътуващите превозни средства от Европа за Ереван (предимно ТИР-ове де, не се е затрупало от туристи в тази посока) продължават направо през Грузия по няколко причини:
1. Пътищата в Грузия са значително по-добри от планинските пътища в североизточна Турция.
2. Между Турция и Армения (май) няма граница, защото двете държави нямат дипломатически отношения предимно заради две ябълки на раздора: Арменският геноцид (за осем години от 1915 до 1923 османците са избили 1 500 000 арменци - това прави по 2000 човека на ден, всеки ден! осем години!!!) и Нагорно-карабахския конфликт (Турция настоява територията на Нагорни-карабах да премине под влияние на ислямски Азербайджан).
Та, приключвам урока по история ... решихме да се отбием от препоръчания ни маршрут (през Грузия), защото това би значело и на отиване и на връщане да минем по един и същи път, да пропуснем турската част на Кавказ и да изпуснем няма такова приключение - просто въобще не в мой стил.

Малко преди да се отбием надясно от морето към планините, ни стана ясно, че не е случайно, че хората не минават през Кавказ:
      Изображение
Тези върхове са значително над 3000м над каменистите брегове на югоизточно Черно море. Най-високият от тях е 3932м - повече от един километър по-висок от Мусала! В този град също бях отбелязал няколко хотела в навигацията, но като си карал вече 20 часа и 1800км, а следващият по-голям град (Ардахан) е само на 200км зад тия заснежени върхове ... как да не си подобри човек собствения рекорд за най-много изминати километри на един път. Сипахме гориво до капачката на последната крайморска бензиностанция - плащането и тук стана безпроблемно с картата. Тук за пръв път се опитах да поговоря с местните турци - езикът не е от значение, досега не е имало случай да не успея да попитам каквото искам, особено ако имам лист и химикал под ръка. Турците винаги са ми се стрували много добри и услужливи хора и момчето от бензиностанцията се оказа именно такъв:
      Изображение
Моят приятел Вайк "Арменецът" още в София ме беше предупредил, че между Турция и Грузия има една не съвсем легална граница, през която понякога можело да се премине - край град Çıldır. Спрямо официалната граница (край град Posof), щяхме да успеем да спестим едни 100км, затова реших да попитам бензинджията дали границата е отворена.
    Изображение
Той криво-ляво ми обясни, че най-вероятно Çıldır ще е затворен, но да съм питал, като стигна в Ардахан. Много искаше да ми помогне човека, дори тръгна да звъни по телефона на някого, аз чак се почувствах неудобно и го помолих да не се престарава.
На бензиностанцията спря един лъскав Mercedes-Benz с грузинска регистрация и реших да пусна в експлоатация, значително по-добрия от турския ми, руски език. Точно както очаквах, грузинците бяха прями и конструктивни: "Въобще не си помисляй да караш през планината! Ще караш след нас до Тбилиси и от там ще ти покажем пътя за Ереван!" - беше техният настойчив съвет. Благодарих им най-сърдечно, хапнахме по един освежаващ сладолед и отбихме към планината за следващите 200км приключение.

От пътеписите, които бях чел, и от Вайк бях запомнил, че в Грузия и Армения има много крави и аварирали автомобили по пътищата и трябва много да се внимава. Не щеш ли, още в първите километри на изкачването в планината застигнахме и първите свещени животни все още на турска територия:
      Изображение
За ободряване на тонуса си имахме всякакви атракциони - хиляди завои, няколко обърнати камиона, прогресивно зачестяващ свободно пасящ едър рогат добитък, още хълмове със засаден тучно зелен чай...

След 10км на зигзаг вече бяхме набрали 1000 метра надморска височина и стабилно настроение:
      Изображение
Черното море вече беше зад нас, а пред нас бяха белите върхове на южен турски Кавказ. Засега пътят беше с великолепна настилка. Известно време се движихме покрай сравнително малка река, след това стигнахме до голяма язовирна стена, рекичката наедря, асфалтът започна да се влошава, след това да се стеснява, постепенно започна и да изчезва, а на места дори притоците на реката трябваше да бъдат прекосявани ребром. Духаше много силен вятър, дори по едно време един празен кашон като от голям телевизор долетя от някъде и се удари странично в колата (без последствия за боята или ламарината).
      Изображение
Първоначално градовете бяха доста мащабни, след това почнаха да оредяват, но никога не бяхме сами на пътя. Поне нямаше много трафик и рядко се налагаше да задмина някое малко камионче или някой трактор. След като подминахме язовира, пътната настилка се подобри, но пък заедно с наклона дойдоха завоите и снега.
      Изображение
Не останах с впечатление турците да са много добри шофьори, а и като цяло пътят беше осеян с не много вдъхващи кураж гледки. Лека полека залезът и снегът започваха да настъпват, а населените места започнаха да стават миниатюрни:
      Изображение
При височина от 2500 метра над Черно море ландшафтът вече не предлагаше никакви дървета във високопланинското плато.
Вече по тъмно след около 25 часа непрестанно шофиране по непознат и разнообразен път и точно 2000 изминати километра (тръгнахме от София в 18:37 на 72029км и пристигнахме в Ардахан на следващия ден в 19:33 на 74023км) акостирахме Sandero-то пред единствения хотел в този 20 000-ден областен град Ардахан (ето го и втория хиляда километров трак за деня).
      Изображение
Тъй като ми оставаха още 6км, за да бъде закръглен дневния километраж на точно 2000км, навъртях няколко кръгчета по градските улици и паркирах геройското Sandero в подземния гараж на тризвездния ни хотел в петзвездния Ардахан. Този хотел беше най-скъпото нещо в цялото ни пътуване - 115 долара за две стаи (отново платихме с карта), но аз бях толкова щастлив, че съм надминал всички свои очаквания за далечно пътуване, че въобще не ми пукаше.
Въпреки, че бях изял сигурно 20 сандвича, 10 ябълки и 15 моркова, преди да си легнем се отбихме в една близка кръчмичка "Алтън мутфак" (златна кухня) и хапнахме нахут и пача. Бащата на Таня поиска една ракия и го изгледаха много укорително - да не забравяме, че се намираме в дебрите на мюсюлманството.
За сметка на това моментално се сприятелихме с готвача в кръчмата, който се оказа, че знае три думи и половина на немски език.
      Изображение
Този свръх начетен на фона на останалите си съграждани професор беше (съжалявам за искреността) изключително кух. Но все пак май ни каза, че границата при Çıldır е затворена и затова последното решение, което взехме преди да заспим като посечени с турски ятаган, беше на следващия ден да минем по дългия и уж по-сигурен маршрут към Грузия и после към Армения.

Така завърши първият ден от пътуването ни до Армения и обратно. За утре имаме още 400км до Ереван, минавайки през юго-западна Грузия.
Разказът продължава по-долу! Изображение
ИзображениеИзображение
ИзображениеИзображение
Аватар
Dragan_Trial
Дачия маниак
 
Мнения: 3023
Регистриран на: Пон Яну Пон, 04 Яну 2010 21:18:03 +0000, 2010 9:18 pm
Местоположение: София, Стрелбище; skype:dragan_trial; тел.0888339683
Автомобил: Sandero 1,5 dCi 85hp 04/2010

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Dragan_Trial » Пон Яну Пон, 23 Яну 2017 21:49:33 +0000, 2017 9:49 pm

На следващата сутрин (02.05.2014, петък) се събудихме рано, защото макар и да имахме само 400км от Ардахан, Турция до Ереван, Армения - ни предстояха две тегави граници (Турция -> Грузия и Грузия -> Армения), преминаване през най-бедните части на Турция, Грузия и Армения, смяна на навигацията от добре познатото ми iGo към напълно непознатия Garmin (за Грузия и Армения), пък и искахме да разгледаме едни скални манастири в Грузия. На сутринта видяхме всъщност какво представлява високопланински провинциален турски град като Ардахан. По почти несъществуващата инфраструктура крачеха загрижени ученици и безгрижни дядковци. На закуска в хотела се засякохме с една група американски туристи, които живеели няколко месеца вече в Тбилиси (Грузия). Разпитах ги за пътя и границата при Posof (дългия път) и за пореден път бях предупреден, че пътят е в далеч от добро състояние, а на границата били сканирали багажа, като на летище. На излизане от Ардахан видяхме някаква огромна крепостна стена. Отбихме се за 5 минутки до зидовете, където ни посрещна националния флаг и гледка към платото, осеяно с крави - всичко това се случва на над 2000 метра над морето и дървета практически нямаше.
Очакваха ни около 100км в грешната посока (на север, вместо на юг) в Турция и понеже бяхме наясно, че навлизаме във все по-бедни земи, решихме да заредим догоре с нафта от все пак позната верига бензиностанции. Цената за литър беше 3,01 лв/л (при 2,50 в България по това време), но пък отново служителите много ни се зарадваха и пак платихме с картата.
След като напуснахме пределите на Ардахан, жизненият стандарт рязко започна да пада, но поне пътят все още беше в чудесно състояние. Добре, че си имах навигация, защото имаше много отклонения, и ни отне доста време да се светнем, че Грузия на турски се изписва като Gürcistan.
Измежду торфените блата, все по-ниските, дори на места подземни, къщички ми ставаше все по-интересно и по-интересно. Стана ми много готино, когато видях иранските цистерни, за които бях чел в един от най-яките пътеписи, които съм чел - с мотоциклет до Иран. Екзотични бяха дори самите влекачи на цистерните. Друго интересно беше, че при отсъствието на дървета, но наличието на толкова много крави, на 2000 метра надморска височина, отоплението не става на дърва, а на ... кравешки фъшкии - да, за разлика от българския горски бракониер с брадва в ръка и Уаз-ка, отруденият високопланински турчин ходи по платото през лятото, събира кравешкия отходен продукт и го трупа за зимнина.
      Изображение
Явно краварството на силно слънце и вятър е един от двата отрасъла, които вървят по тези земи, защото за плодородие явно не може да става дума. Вторият отрасъл не ставаше много за снимки, защото не ми се рискуваше просто. На всеки 4-5км имаше по някоя огромна стратегическа военна база. Последното нещо, което ми навяваха наредените покрай пътя бронетранспортьори, беше спокойствие.
      Изображение
Явно турците наваксват липсата на дипломатически отношения с Армения по обратния начин. Определено не оценяваме колко добре си живеем ние в България...
Пътната настилка лека-полека започна да изчезва. След като се нахендрих в една дупка с предна дясна гума с около 50км/ч (една година по-късно забелязах и резултата от тази дупка, след като Joro 01 ми изми до блясък джантите), намалих темпото на 20-30км/ч. Тъкмо имахме повече време да се насладим на местната фауна:
      Изображение
След известно време обаче пътят просто изчезна и започнахме да се тътрим на първа предавка:
      Изображение
В този момент малко се поотчаяхме, защото бяхме изминали едва 50тина километра, а ни оставаха 8 пъти по толкова. Мислехме си: Щом в Турция, страната с перфектните пътища, се налага да караме на първа, какво ли ще е в Грузия! И кога ли ще пристигнем в Ереван изобщо?
Но явно само ние се притрисахме толкова, защото разни турски автомобили ни задминаваха с "триста", мятайки камъни и вдигайки прах до небесата. След около 10 километра обаче се спуснахме на около 1200 метра надморска височина и пейзажът стана мил и роден:
      Изображение
По едно време пътните табели станаха прекалено много и разнопосочни и малко се поусъмнихме в правдоподобността на напътствията на навигацията. За пръв път от 2 часа видяхме по-смислена сграда - един хотел - и спряхме да попитаме дали посоката, която сме захванали, въобще води към Gürcistan (Грузия). Отново попаднахме на много старателно услужливи турци, които ни увериха почти на английски език, че след 4, 14 или 40 километра (цифрите не им бяха от силната страна на английската лексика) ще стигнем до границата. И наистина - след кратко спускане (оказаха се 14км, както ни водеше и навигацията) най-накрая зърнахме така бленуваната турско-грузинска граница, която никак не изглеждаше лошо.
      Изображение
Зад нас бяхме оставили доста беден район на богата държава (Турция), а ни предстоеше да навлезем в доста беден район на бедна държава (Грузия), или поне така си мислехме, което беше малко потискащо и стряскащо. Оставаха ни още около 300км до Ереван, и предвид, че от сутринта пътуваме 100км за 3 часа, нещата отиваха малко да трябва да караме по тъмно в Армения, което доста ме плашеше. Очаквахме процедурите на границата да са бавни и мудни - въобще, някакъв апокалипсис. Оказа се обаче, че много сме бъркали, и сме червиви от безпочвени предразсъдъци и стереотипи - "турците - лоши", "грузинците - строги" - дрън дрън.
Първият турски граничар взе паспортите ни и като видя печатите ни от граничен пункт Капикуле (Капитан Андреево) от преди около 30 часа, само възкликна "Bravo!" и ни посочи между камионите последната гранична турска будка. Аз нещо се обърках и малко подминах правилното гише. В следващата секунда чух ясно и отчетливо мъжки глас, който извика името ми - "Драгáн!" (дори с правилното българско ударение). Стъписах се и веднага включих на задна. Оказа се, в подминатото от мен гише имало нахилен турски граничар с вдигнати пред малък телевизор крака. Предишният граничар ме беше похвалил поименно по радиостанцията - явно се бяха впечатлили от скоротечното ни прекосяване по дългата страна на тяхната родина. Представителят на турската власт само леко посочи с въпросителен поглед към багажника, аз недвусмислено с гримаса му дадох да разбере, че мъкнем "нищо особено". Отново ме поздрави поименно (много яко ми стана) и ни предупреди да си сложим предпазните колани, защото 10 метра по-надолу имаше грузински полицаи, които само това чакали. С повдигнато настроение и в пълна обезопасеност се приближихме към завидно европейски изглеждащата грузинска гранична сграда:
      Изображение
Спряхме на стъкленото гише под козирката, където ни посрещна усмихната грузинска граничарка. Интересното е, че ни накара един по един да гледаме в обектива на една камера (без да слизаме от колата). Явно всеки влизащ човек на територията на Грузия бива сниман с необяснима за мен цел. След 2 минути бяхме свободни и спряхме пред митницата. Контролът на багажа тук беше далеч по-ýставен.
Свалихме от колата чинно подредените сакове и торбички (българска работа) и ги понесохме към вътрешността на климатизираната сграда на митницата. Бяхме единствени чужденци в този момент и съответно нямаше никаква опашка. Сложихме багажите на една транспортна лента и те потънаха в гърлото на скенера (като на летище). Разбира се баш нашия общ куфар с Таня им се стори със съмнително съдържание. Аз нали съм си малко паника и обичам да предвиждам непредвидимото, бях мушнал един мултицет на дъното на куфара (знае ли човек, с тия модерни коли на път...). Поразрових се малко, извадих го, убедиха се, че не е бомба със закъснител и ни изпратиха обратно да си подреждаме тетриса в багажника. Крайното супер положително впечатление от границата се оформи и от факта, че не платих нито една турска лира и нито едно грузинско лари (ლარი) - напълно безплатна граница. Чак ми беше мъчно, че си тръгваме.
Противно на очакванията ни, Грузия започна да ни изненадва приятно още от първите метри - бензиностанциите, макар и съвършено непознати, изглеждаха съвсем приемливо (ние имахме за до Иран, така че не зареждахме), а пътищата бяха в перфектно състояние и оформление:
      Изображение
Както след като минеш през Капитан Андреево в Турция, те посреща огромна джамия (уж Ататюрк бил отделил религията от държавата, ама ...), така и тук в Грузия са се постарали моментално да разбереш, че си влезнал в християнска държава.
      Изображение
Следващият грузински шок за нас беше писмеността им. Определено си личи, че тяхната азбука (нямат разлика между малки и големи букви) се е появила значително преди нашата. Е, не е на 4000 години, като египетските йероглифи, но е създадена през трети век преди Христа. Кирилицата се появява 1200 години по-късно.
      Изображение
Карти за любимата ни семейна навигация със софтуер iGo (казва се James) за Грузия и Армения не съществуват, но за щастие Митко (кумецът ми) ни беше снабдил с голям Garmin Nuvi, който макар и да не ми харесваше чисто графично си вършеше достойно работата и почти не ни се налагаше да четем грузински шрифт. ;)
Първото впечатление от Грузия (което се оказа и окончателно) беше много приятно - сравнително добре поддържани пътища, автопаркът е 40% стари модели Mercedes-Benz, 30% Жигули и Волги, и останалите 30% са най-различни от Hummer H3 до жестоко ръждясали цистерни. Друго нещо, което ни направи впечатление, беше, че газопроводът минаваше външно по тръби, вдигнати на около 3 метра над земята и така с километри и то през най-безумни места - като мантинела. На нас това ни се стори доста опасно, но местните хора това (а и нищо друго) въобще не ги тревожеше.
Първият град, през който минахме (около 20км от турската граница), беше със звучното име Akhaltsikhe. От хълма надничаше някаква средновековна крепост, а в центъра имаше дъх на западнал социализъм, с безсмислено широки за размера на града улици:
      Изображение
По тротоарите на централния площад беше доста западнало положението, явно не бяхме попаднали в най-проспериращия грузински град:
      Изображение
За сметка на това магазинчето на централния площад беше доста добре заредено. Хората в магазина ни питаха от къде сме и се засмяха, когато разбраха - не знам какво си помислиха ... сигурно, че няма какво толкова да правим в техния град. Не минават често туристи от тук... а бирата струваше 1 лари или 80 стотинки.
Продължихме си по пътя към Армения. В Грузия, за разлика от в Турция, се виждаха само табели с танкове, но в никакъв случай не се чувствахме във военно положение, а напротив - пейзажът покрай реката Мтквари беше съвсем пасторален, пътят с редки изключения направо идеален, само дето освен МПС-та, участници в пътното движение са всякакви домашни животни.
Стигаме до табелата за скалния град Вардзия - бях прочел за него в пътеводителя на Lonely Planet, че е нещо като скалните жилища в Кападокия, но понеже е доста по-нов, е и доста по-голям и впечатлителен. Отбивката беше само 20км в посока и преценихме, че ще имаме време да го посетим (а и пишеше, че пътят бил много красив).
      Изображение
Действително изкопаните в скалата пещери на места са по 13 една над друга (като етажи). След като се приближихме (имаше вход по 2 лева на човек) осъзнахме, че челната фасада на града практически липсва, защото се е свлякла в реката при земетресение през 13ти век.
      Изображение
Отвън не може да се разбере колко надълбоко са прокопани тези пещери и какви огромни обеми имат. Тъй като това е бил практически манастир с 2000 монаха в около 400 стаи (пещери) и 10тина църкви -> построени вътре в издълбаните от хората пещери! Иконите доста напомнят на нашите православни икони.
Поразходихме се малко из безкрайните коридори заедно с малкото, но основно руски туристи, и понеже бяхме преполовили деня, а не бяхме преполовили пътя, ни остана само да сме доволни, че посетихме този все още действащ манастир, и да съжаляваме, че земетресението е погубило такъв подвиг на инженерството и волята.
Върнахме се обратно на пътя за Армения, който минаваше през следващия град със звучно име Akhalkalaki. И в този град лъхаше на една предишна страница от историята:
      Изображение
        На сградата пише "Слава КПСС"!!!
Явно, приближавайки се към Армения, навлизахме във все по-бедни области на Грузия. В центъра на Akhalkalaki все още имаше следи от истинска градска среда, но само 200 метра встрани нещата бяха коренно различни. Въпреки това видяхме няколко познати, но леко модифицирани бензиностанции - RomPetrol и разбира се LukOil. Но това беше в града, извън него вече стандарта рязко спадна. Упадъкът беше много сериозен и явно вече нямаше нужда от ЖП трасе, а газификацията изглежда вече някак не на място:
      Изображение
Качеството на пътната настилка силно се влоши:
      Изображение
Градовете се рушаха, но децата поне ходеха пеша на училище ... някъде в съседния град. Важното е, че си имат поне болница! Същевременно разбира се, характерно за отприщената демокрация, се виждаха и някакви оазиси, за да направят гледката малко по-грозна.
Отново бяхме на 2300 метра надморска височина, а релефът беше хълмист с оскъдна растителност и пак - много крави:
      Изображение
Все пак по асфалт стигнахме до доста грозната граница от Грузия към Армения. Както и на влизане в Грузия, отново ни снимаха един по един (без да излизаме от колата). Граничарите никога не бяха виждали такава кола (Dacia, камоли пък Sandero) и ме питаха кое е марката и кое е модела - много беше удобно, че всички знаеха руски език (аз съм учил в руско училище). Отново нищо не платихме на границата - Грузия видя от нас 1,60 лева за две бири и 8 лева за 4 входа за скалния град Вардзия. Дотук добре ... обаче - от другата страна на грозната грузинска граница вече нямаше асфалт!
      Изображение
Близо три километра карахме по ничия земя между Грузия и Армения, докато не стигнахме и арменската граница:
      Изображение
Дам, калобраните ми опираха по дупките, а как точно се провираха камионите през тази цепка в сградата (гениално просто) - не мога да си представя. Минаваме плахо напред, пристига един арменски граничар, поглежда ни паспортите, пуска ни, таман да се зарадваме и хоп - бариера. Не може просто така да се стигне до арменския флаг. Поглеждам наляво и не мога да повярвам -> стар Hyundai Elantra със софийска регистрация, полуразпаднал се, стои там явно от повече от 5 години. Вече си представям как сега ще се заядат за нещо и ще паркират Sandero-то до събратя му по регистрация. Поемам дълбоко въздух, излизам от колата и разпитвам граничаря каква е точно процедурата (Вайк арменецът ме беше предупредил, че за да влезеш в Армения с автомобил с българска регистрация се плащат около 100 долара). Опитвам се да запомня правилния ред на процедурите и влизам първо при брокерите за държавните такси. Докато стигнеш до тези брокери обаче, те нападат брокерите за застраховка гражданска отговорност - граничарят обаче ми каза, че първо е държавата. Влизам в задимената стаичка и си харесвам една брокерка - младичка, симпатична, малко тлъстичка, но миловидна - викам си, тази не би трябвало да ме излъже. Говорим си на руски - това много улесни нещата. Три пъти се качихме два етажа по-нагоре, ходихме и до една друга сграда, събирахме печати ... шегувам се с нея: "Много е сложна процедурата...", а тя ми казва: "Ще видиш, че в цялата страна е така!" Платих и 7 лева комисиона и 71 лева еко такса и пътна такса. Забележете, платих такса за път! Добре, че носих обменени от София арменски драми, защото според мен щяха да ме изхакат доста сериозно с курса на тази забравена от Бога граница. Бях си подготвил копие от регистрационния талон на колата (няма да им давам оригинала я) и го дадох на единия от брокерите за застраховка гражданска отговорност, за да сметне колко пари ще струва тя. Междувременно отидох при човека с бариерата и го разпитах (тук всички знаят руски) колко пари трябва да ми вземат за гражданска. Каза ми около 8000 драми, което са около 26 лева. Минах през бариерата, тарикатите ми поискаха 9800 драми (34 лева), дадох им 10 000 и ми върнаха 100 - хиени. Питах го какво ми дава тази застраховка - той ми се усмихна, подчерта някакъв телефонен номер и ми каза: "Только машину не разбей!" или "Внимавай да не си разбиеш колата!". Само две минути по-късно след като оставихме гишетата зад гърба си, разбрах какво искаше да каже:
      Изображение
Е няма толкова разбит път! Разбирате ли - повечето джипове предпочитаха да карат по полето, защото там имаше по-малко дупки. За сметка на това, въпреки че често се разминавахме с насрещно движещите се коли по английски (всеки кара от където смята, че има по-малко дупки и правилото за движение отдясно просто остава на заден план), сигурността на пътя беше много висока - все пак карахме на първа и максимум втора предавка с не повече от 10-15км/ч - и така в продължение на около 20-25км. Цяла вечност ми се сториха тези 20-25км ... едно е да караш по разбит път на 100км от вкъщи, друго е да караш по разбит път на 2200км от вкъщи. Те хубаво, че са издръжливи Дачиите, ама не знам дали са ги тествали тук. Въпреки липсата на пътища, особено грузинците караха като бесни - сигурно с 80-100км/ч, при което се чуваха някакви бесни шумове и се вдигаше пушилка до небесата:
      Изображение
Ето така изглеждаха бензиностанциите в района:
      Изображение
Добре, че откакто заредихме в Ardahan до дупка, въпреки, че бяхме изминали вече над 300км, най-горната индикация за запълненост на резервоара не беше и помислила да загасва. Как да сипя нафта от тази ръчна помпа на този Common Rail с налягане на горивото 1600 пъти по високо от атмосферното налягане (автомобилните гуми се помпят само с 2 пъти атмосферното налягане).
И тук не липсваха домашните животни по "пътя" (за който бях платил пътна такса!). За сметка на това, тук кравите бяха по-ниски от нашите BG-крави. И в Армения държаха веднага след влизане в държавата да се разбере, че техните църкви са малко по-особени, със специфични покриви:
      Изображение
Общо взето само църквите им бяха красиви в този район, иначе селата бяха с порутени къщи и практически без улици. Поради високата надморска височина и липсата на дървета, и тук, както беше и във високите части на Турция, се отопляват с чинно подредени под прозореца кравешки фъшкии. В градчетата отново се срещаше познатата ни от Грузия външна система за пренос на газ.
Докато се движехме бавничко покрай високопланинските равнини и меандри на реката, светлината почна да пада много красиво върху платото:
      Изображение
Пътят най-после се подобри малко преди да стигнем втория по големина град в Армения - Гюмри.
Абе друго си е да си гюмричанин - може и да не е лукс, ама малко прилича на по-сериозно строителство, улиците са в трагично състояние, автопаркът и той. Веднага беше пробвана и местната бира - малко по-евтина от в Грузия - 60 стотинки.
Изключително малкия център (практически един площад) беше по-лъскав, дори малко кичозен на моменти, с тези тонирани кафеникафи прозорци.
След Гюмри ни оставаха още 120км до Ереван, а вече се свечеряваше (към 19:30 - Армения и Грузия са +1 час спрямо България). Пътят беше сравнително добър, дори те лъжеше да се засилиш с около 90-100км/ч, но внезапно се появяваше или някоя бабуна или някоя могъща дупка, затова си карах кротко, колкото да мога да съм включил на пета предавка. По пътя се срещаха доста полицейски коли, които винаги караха с включени лампи и малцина се осмеляваха да ги изпреварят (аз бях от малцината). Още от далече видяхме светлините на арменската столица - явно беше доста голям град. Пристигнахме в Ереван на 02.05.2014 към 21 часа:
      Изображение
Недвусмислена табела ни предупреди за същото, което ми беше казал Вайк - абсолютно всяка главна улица и всяко кръстовище се следят денонощно от камери и радари за скорост, а глобите са жестоки. Въпреки, че предградията бяха доста мизерни, колкото повече се приближавахме към центъра, толкова повече градът придобиваше приятен и дори подреден облик. Маниерите на местните шофьори не включваха спиране на пешеходни пътеки и подаване на мигач при престрояване.
Garmin навигацията ни заведе точно пред входа на блока, в който живееха от вече две години семейните приятели на родителите на Таня - чичо Васко и леля Гита. Посрещнаха ни заедно с кучето им много радушно в големия апартамент. Ние дори не бяхме съвсем изтощени от 2400 километровото пътешествие от София до Ереван, което ни отне точно два дни (35 часа шофиране) с разход 4,9 л/100км.
Българските ни хазяи ни посрещнаха по арменски, което тепърва ни предстоеше да разберем какво точно значи. Арменците имат един много странен вид хляб - лаваш (може би мога да го оприлича най-вече на хлебчето за дюнер), в който можеш да загърнеш разни неща - примерно мръвки:
      Изображение
Типичният представител на десертите на масата беше нещо като плътен козунак с нещо много вкусно и сладко отгоре - името му е пити.
В приказки и местно вино, стана 2 часа през нощта и така приключи вторият ден от екскурзията ни.
ИзображениеИзображение
ИзображениеИзображение
Аватар
Dragan_Trial
Дачия маниак
 
Мнения: 3023
Регистриран на: Пон Яну Пон, 04 Яну 2010 21:18:03 +0000, 2010 9:18 pm
Местоположение: София, Стрелбище; skype:dragan_trial; тел.0888339683
Автомобил: Sandero 1,5 dCi 85hp 04/2010

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Dragan_Trial » Вто Яну Вто, 24 Яну 2017 22:25:12 +0000, 2017 10:25 pm

На следващата сутрин (03.05.2014, събота) реших да оползотворя времето, в което жените се къпеха, а мъжете пушеха и гледаха сутрешния блок по руската телевизия (тук се гледа основно такава), като комбинирам разхождане на кучето с разучаване на квартала, в който се намираше блокът ни. Смело мога да нарека квартала ни "център", защото на 500 метра се намираше столичната опера. Първото нещо, което ми направи впечатление бяха странните улични парапети покрай тротоарите, по които течеше газ! Блоковете в жилищните квартали са мила родна гледка, с две особености:
- Складираните по балконите дървета за огрев (въпреки усърдния пренос на газта, явно не всички сгради са газифицирани):
      Изображение
- Специфичният строителен материал - лилав туф (камък), от който са построени практически поне 75% от сградите в Армения:
      Изображение
Определено най-ясният белег, по който можеш да се ориентираш, че се намираш в Армения, са специфичните носове на хората. Този голям нос се среща почти толкова често тук, колкото дръпнатите очи в източна Азия. Въпреки географското си разположение между източна Европа и западна Азия, определено в града най-силно е руското вляние - от имената на улиците, през разнообразните стари и нови модели на руски автомобили, до мутробарока.
Глобализацията под формата на Android е застигнала младото арменско поколение почти, колкото и при нас, за сметка на това играчките на по-старото поколение са по-класически - пропастта между поколенията като че ли е по-широка и дълбока. Булевардите обаче са спретнати и подредени, което на фона на джандемите, през които минахме предишния ден, изглеждаше много дисбалансирано:
      Изображение
От всякъде обаче лъха на някакъв запустял и неподдържан социализъм - Матушка Русь някога е построила големите булеварди и цялата инфраструктура, тя още се поддържа, но някакси пестеливо и само в центъра (на града, на страната).
Сутрешната кучешка разходка приключи с вкусна закуска със сръбска проя (един от предишните мандати на чичо Васко и леля Гита беше в Белград) и много странни сиреняви вързопчета с пълнеж от орехи и извара. Въобще, вкусно е да си в Армения.
Сутрешната ни програма включваше паметника на арменския геноцид и посещение на покоите на арменския поп! :)
По големите централни булеварди бързо излезнахме от центъра, минавайки покрай две много важни сгради, в които се преплитат две-три теми от национално народопсихологическо значение. Съгласно стария завет, господ Бог (тогава Йехова) решава, че се е объркал, създавайки живота на земята (много грехове се натрупали), и решил да поправи тази грешка. Харесва си един мъж на име Ной (да се запомни!) и му казва да направи голям кораб (ковчег), в който да събере по един мъжки и един женски екземпляр от всяко живо същество на земята. Изпълнителният Ной прави кораба, събира животинското царство в него, Йехова пуска кранчето и става големият потоп. Измира всичко друго живо, и когато Йехова дърпа тапата, ноевият ковчег засяда на връх Арарат (да се запомни!), който е на 5200 метра надморска височина (сега осъзнавам, защо му казват "големия" потоп) и по "това време" се е намирал в древна Армения. За днешните арменци "Ной" и "Арарат" са нещо като "България на три морета", "Кирилицата" и "Васил Левски" накуп за нас. Всичко това се повдига на n-та степен, защото след геноцида (след първата световна война), великите сили така подреждат границите между руската, отоманската и персийската имерии, че връх Арарат - най-голямата арменска фолклорна ценност - остава в днешна Турция, само на 40км от Ереван! Арменците са много темпераментен народ и много искрено и дълбоко скърбят за Арарат и именития му обитател - Ной. Колкото и да се опитвахме да разберем болката им, често ни ставаше смешно, когато в някоя бавна и тъжна, протяжна и направо плачевна народна арменска песен сред непознатите думи се чуваше "Арарат, Арарат" през сълзи. След като преминахме покрай двете емблематични сгради - заводите на прочутия Арменски коняк с имена (забележете!) Ной и Арарат (разбира се) стигнахме до мемориалът и музея на арменския геноцид и започнахме да се респектираме малко повече от този национален въпрос. Комплексът е огромен и заема един голям хълм над града.
      Изображение
Самият музей беше в ремонт, от който спешно се нуждаеше, защото колкото размерът му подсказваше, че е построен по съветски времена, толкова състоянието му еднозначно показваше, че тази епоха е отминала преди доста години. От всякъде бяхме заобиколени от високоговорители, от които тихо но настоятелно се изливаха като лава протяжните неразбираерми стихове, от които ние чувахме само "Арарат, Арарат". Дванадесетте наклонени над вечния огън колони символизират 12те загубени арменски области.
      Изображение
Президентите на всички държави, посетили мемориала на арменския геноцид, са посадили лично по едно борче - включително и нашия Гошо Първанов. България е приютила много бягащи арменци (около 25 000), но като малка държавица, намираща се прекалено близо и зависеща прекалено много от Турция, българският Парламент признава масово изтребление, но не и геноцид над арменците. Абе всички сме навързани... повече, отколкото си представяме дори.
Още по-болезнено е, че от мемориала има гледка към блянувания връх Арарат.
      Изображение
Като изключим емоционалната му натовареност, самият връх също е интересен сам по себе си. Всъщност цялата планина се състои от две възвишения - голям (5200м) и малък (4000м) Арарат, които стърчат в платото почти изкуствено на около 3км над равнината наоколо. Понеже в 90% от годината този връх е забулен в облаци, смислена снимка не можах да направя, но си позволявам да публикувам тази, като импресия.

Оставихме новата история на Армения и се върнахме към корените на проблема - зараждането на християнството в Армения. Град Ечмиадзин (съвсем близо до Ереван, нещо като Перник) е за арменската апостолическата църква това, което е Ватикан за католицизма. Първата църква, покрай която минахме, беше Рипсиме:
      Изображение
Рипсиме е била някаква римска аристократка, чиято вяра в Иисус Христос я довела чак до тук в края на трети век след Христа. Понеже била красавица, тогавашният все още не християнски цар на Армения искал да се ожени за нея, тя обаче се направила, той я убил по мъчителен начин, след това се разболял, после оздравял, повярвал и той в Иисус и покръстил цялата държава през 301ва година. Признателният народ построил през 618 година църква в името на мъченицата, която станала причината Армения да е първата християнска държава в света. Това се случва повече от 300 години преди нашият Хан Кубрат да осъзнае, че наръч пръчки се чупи по-трудно от единични пръчки една по една. 380 години християнство vs. пръчки... Сега малко са се обърнали нещата...
Не знам дали заради по-дългите религиозни традиции или пък защото беше събота, но голяма част от хората определено се бяха облякли с някакви традиционни дрехи - както стари, така и млади. Странен обичай е докато поповете пеят църковните си песнопения, миряните да се крият масово под един специален чаршаф:
      Изображение
Доста бях чел за свещените камъни "хачкар", те са нещо като символ на Армения (като киселото мляко за България).
      Изображение
Това са религиозни паметници с изключително нацвъкани орнаменти - резба. Интересен факт е, че в София също има хачкар - в градината "Ереван". За столичаните си заслужава да се разходят поне един път или до Ереван, или до градината Ереван.

Все пак не може да отидеш до Армения и да не видиш арменския поп... Модерното му седалище се намира в центъра на Ечмиязин, но не се казва арменския поп, а арменски католикос.
Самият католикос го нямаше вкъщи, но в кабинетът му ни посрещна неговият лик:
      Изображение

За сметка на това всичките островърхи църквички в комплекса си бяха там.

Църквите в Армения са апостолически. Аз не съм много по религиите, но това означава, че централна роля в тази църква играят 12те апостола и именно те са изобразени на подиума пред олтара:
      Изображение

Най-вече ми харесаха обаче арменските попчета (винаги с GSM в ухото) и дядковците с големите носове:
      Изображение

На връщане към Ереван минахме през Зварнотц – ранносредновековна (около 600ната година) църква от римско време. Църквата е била доста сериозна, на три етажа, но е рухнала при някакво земетресение. В музея имаше много готин дървен макет на бившата сграда, от която са останали в момента само част от колоните и малко суета.
      Изображение
Може би не е най-подходящото място да го отбележа, но всички жени в Армения явно имат комплекс, че са ниски, защото аз толкова токчета на пета от населението никъде другаде не съм срещал.

По пътя срещахме и други, все по-рядко срещащи се у нас, гледки:
      Изображение
Все едно си се върнал 20тина години назад във времето. Изключително удоволствие ми предоставяше шофирането в тази страна.

Типично за източните култури, и в Ереван има тематични улици по отрасли. Кеф ти улица само с мебелни магазини, кеф ти улица само с казина, кеф ти улица само с магазини за бижута... Апропо бижута - отидохме в столичния пазар за златни бижута. Представлява нещо като някой наш стар и олъзнал РУМ, с безброй малки магазинчета, които продават уникални, но практически еднакви за мен златни бижута.
      Изображение

Както си личи, освен не много голям фен на религията, аз не съм и почитател на бижутата, но явно има хляб в тази работа, защото беше пълно с фолк-рускини, които пазаруваха злато с килограми и после кой знае с каква печалба го продавт в свою родину. Като цяло - кич. За мен обаче бяха интересни концентрираните лица на златарите и атмосферата в това живо място. Еми не е като в мола и няма кредитни карти.

На улицата обаче на мен ми е още по-интересно. Именно там усещаш града и хората в него:
      Изображение
Там можеш да похапнеш сладолед с надпис СССР в жегата. Затова се отправихме към бит пазара - казва се Вермисаж.

Имаше всичко: ракия, животни, сувенири, чанти, зъболекарски принадлежности, колби, дудуци...
      Изображение


Една жена стъпи в една чиния, счупи я и развали целия сервиз – станахме свидетели на страхотен арменски скандал. От целия пазар се събраха жени, които крякаха на този смешен език и точно, когато вече очаквахме да се пролее кръв ... всичко утихна в един миг и все едно нищо.
Ние с Таня от почти 15 години носим на китките си двойни ангренажни вериги от Ладата ми като гривни. Тъй като контактът с хората на пазара е доста директен и лесен, много от продавачите ни заговаряха и ни питаха от какво са ни гривните. Като кажеш Лада и никой не разбира за какво говориш. Усетих се, и на Жигули клъвнаха веднага.
Друго, което ме учуди е, че се оказа, че аз знам по-добре руски език от повечето арменци. Явно си харесват тяхното Хр-Кр и си говорят на него. Навсякъде се оправяхме на руски разбира се (за английски забрави), но го говорят като чужд език, а си мислих, че руският ще им е като роден. И на този пазар обаче най-голямото богатство бяха хората. Всеки те заговаря, всеки ти се усмихва - кара те да се замислиш колко печелиш и колко губиш от тоя капитализъм, в който живеем.
      Изображение
      Изображение

Да, на бит пазара ни хареса. Питахме леля Гита къде е аналогът на софийския "женски пазар" в Ереван. Тя само това и чакаше -> газ към пазара Тешир. Самият пазар разбира се помещава в поредната сталинска изгъзица. Паркираме колата и се гмурваме:
      Изображение

От този пазар е една от най-запомнящите се и показателни случки в Армения, макар и да бях подготвен. Чичо Васил ни беше разказвал една история - били на Т-образно кръстовище и питали една баба накъде е техния път. Бабата им казала: "И по единия и по другия път ще стигнете, ама елате да пием чай у нас!" - такива са арменците. И наистина - снимам си аз зеленчуците на пазара и ми направи впечатление, че картофите ги продават в едни чували, пълни с дървени стърготини. Един носат човек ме пита защо ги снимам тия картофи, после веднага премина на "от къде си" и като чу България направо се стопи. "Как да ти помогна? С какво да те почерпя? Вие сте направили толкова много за арменците!" Как да му обясня, че се гордея с това, което сме направили за арменците, но аз самият нищо кой знае какво не съм направил. Още по-трудно беше да му обясня, че не пия водка по принцип, а не точно неговата водка, от тубата в багажника на Жигулата му. И бира разбра, че не пия, пък и нали съм с колата. В един момент усетих, че малко прекалено се навива този човек по моите преценки, казах му чао и тръгнах да гоня Таня и леля Гита. Няма братче, ония ме гони да си ме черпи - заряза и картофите, и Жигулата и водката. Кеф ми беше де, колко лесно се правят приятели тук. Върви след мен и обяснява на колегите си по сергии, че съм от България и веднага ми бяха предложени безвъзмездни екологични арменски продукти - ябълки, магданоз, сливи ... ефектът на лавината. В крайна сметка стигнахме до една лавка, човекът ме хвана за ръка и ме вкара вътре. Гледа, гледа какво има - посочи ми едно студено кафе (то аз и кафе не пия, ама вече...) и аз кимнах. Та така се уредих с безплатно кафе от най-добрия ми арменски приятел.
      Изображение
Последва много тежка раздяла. На доста места съм пътувал, но това ми остана като доста ярък спомен. Човечецът малко смърдеше на много неприятни неща едновременно, но това направи споменът още по-романтичен.

От една лавка на входа на пазара взехме едно хачапури с картофи – нещо като баница с картофи. Аз се кефя на всякакви неща с картофи, така че за мен беше страхотно. На друг може и да не му хареса, но това е традиционно ястие за региона и не може да не се опита, особено пък от централния пазар.

Влезнахме през прага на сградата и се озовахме в закритата част на пазара. Супер ретро беше. Месо, сирене, подправки - всичко се предлага на открито, без хладилни витрини.
      Изображение

Схемата на пазаруване е продавачите да ти дадат да опиташ малко от тяхната продукция (примерно сирене или сладки) и така решаваш от кого да си купиш. Съответно ние се нагрухтяхме много стабилно, защото всички продавачи се надпреварваха кой да ни даде да опитаме повече от най-хубавите си стоки. Напълниха ни се не само устите, но и ръцете...

Най-много ми хареса сиренето на конци - супер солено е:
      Изображение

С един друг симпатяга, който продаваше сиропирани ядки, си говорихме за българския футбол. Каза, че на мача България-Армения миналата година яко сме ги ритали и така сме ги били нечестно. Аз и по футбола не съм много компетентен, та не знам доколко се получи интересен разговор, но човекът много се радваше ако не на мен, то поне на българският ми произход. Още си спомням как той ми набута поредните сладки неща в ръцете, за да ги опитам, аз му казах "Спасибо", а той ме затапи с "Аз трябва да ти благодаря, след като ти си купиш нещо от мен!". Скица! Нищо не си купих от него де... Може би съм задник, ама вече се бях наял от пробване. :)

Месарският отдел също беше интересен:
      Изображение

Продаваха гребени от петли, миниатюрни пиленца и разни други гнусотии, при това в скандални хигиенични условия.

Излезнахме навън, където пазарът все още не свършваше. Тук вече месото се продаваше директно на тротоара в легени. Предлагаше се едно много странно бито месо - нещо като нашата кайма, но много по-крехко. Другото, което ме учуди е огромното количество зеленчуци - къде по тия арменски камънаци пораснаха толкова много краставици например. В този ред на мисли рязко заваля и се прибрахме в апартамента по спешност.

Привечер излезнахме на типичен ресторант. Самото му име "Киликия" е супер традиционно. Все едно да кръстиш някой български ресторант "България на три морета". Киликия се е казвало Арменското царство по време на средновековието, когато територията му е била между Каспийско и Средиземно морета, почти до Египет. Обстановката вътре беше все едно сме на кръстоносен подох, но хапнахме доста вкусно. Наблягат доста на патладжаните, някакви местни "конски треви" и разбира се техния хляб (като за дюнер) лаваш. Въздържателите пихме някаква зелена естрагонова работа с вкус на лекарство. Интересно беше, че казват на ракията водка, та по случая се пиеше кайсиева водка. Водата няма как по друг начин да се казва, освен Ной и разбира се си имахме певец наживо, който пеше със сълзи на очите за загубените арменски земи. Интересно беше, а накрая платихме 150 лева (45 000 арменски драми) за 6 човека, което за ресторант от класа на "Воденицата" в София си е направо изгодно.

Направихме една нощна разходка по площада на Републиката:
      Изображение
      Изображение

В центъра, по знаковите за града места, инфраструктурата е много поддържана и ако те развеждат с туристическа група може да решиш, че си във Виена или Париж. Действително това бяха първите пеещи фонтани, при които музиката и водата дори и за лаик като мен бяха в синхрон. Беше много оживено и уличното осветление даваше много приятна и топла светлина. По централните улици фасадите на сградите са реставрирани, пълно е с приятни заведения, градинките са поддържани.
Нощният живот, както и при нас, е свързан с кич и чалга, скъпи коли и комплексирани хора - не знам дали това е от синдрома на развързаната кобила, но май така ще излезне. За сметка на това обаче не се срещат почти никакви хубави жени, още по-малко пък хубави мъже. Ако има хубава жена – значи е рускиня.
Явно малко сме се разглезили вече по европейски, защото не знам как така решихме, че на пешеходните пътеки арменските Жигули със затъмнени дори и челните стъкла трябва поне да намалят, когато ние преминаваме. Ако не друго, то поне си взехме урок, че трябва да бъдем по-внимателни докато сме тук.
Интересно беше, че на много места в центъра се срещаха образци на съвременното изкуство (по-късно разбрахме, че това е един доста мащабен проект):
      Изображение

Последва малко вечерна раздумка и арменски сладки ... сънища.
ИзображениеИзображение
ИзображениеИзображение
Аватар
Dragan_Trial
Дачия маниак
 
Мнения: 3023
Регистриран на: Пон Яну Пон, 04 Яну 2010 21:18:03 +0000, 2010 9:18 pm
Местоположение: София, Стрелбище; skype:dragan_trial; тел.0888339683
Автомобил: Sandero 1,5 dCi 85hp 04/2010

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Dragan_Trial » Пет Яну Пет, 27 Яну 2017 19:53:45 +0000, 2017 7:53 pm

Неделята (04.05.2014) започна със закуска с огромен хляб лаваш. Ереван тъкмо се събуждаше, а ние отидохме да разгледаме вече по светло площадът пред операта:
      Изображение
След това се яхнахме на двете коли и се качихме по стръмните улици на близо 350 метра по-високо от центъра в квартала, където са повечето посолства. Там предадохме едно пакетче с лекарства на една българка. Минахме и покрай представителството на Mercedes-Benz, което изглеждаше доста олъзнало и в шоурума имаше предимно стари модели, може би дори втора употреба.

Тъй като наближаваше Гергьовден, се отбихме през една кошара (да, има си такова нещо практически в широкия център на града), за да предопределим съдбата на едно малко сладко агънце. На мен това ми се стори доста жестоко, но тук явно хората си пазаруват по този начин месо, както ние пазаруваме от Била.
      Изображение

Всъщност днешните ни туристически цели бяха издълбания в скала манастир Гегардаванк и още по-стария езически храм Гарни, които се намират на около 60км от центъра на Ереван:
      Изображение

Още в крайните квартали на Ереван пътят започна да става неравен, но по едно време направо изчезна:
      Изображение

Лека полека оставихме зад нас големия град и гледката към връх Арарат, докато не зърнахме и самия Гегард, сгушен между планините:
      Изображение

На паркинга е пълно с хора, които те направляват как да спреш колата, но никой не искаше пари. Гегард е най-посещаваната туристическа атракция в Армения - нещо като Рилския ни манастир. Това е първият християнски манастир в Армения, като строителството (дълбаенето в скалите) е започнало още през IV век.
      Изображение

Толкова е стар, че като се разхождаш вътре, имаш чувството, че си Индиана Джоунс.
      Изображение

От островърхия покрив прониква един много силен лъч слънчева светлина, който изглежда много призрачно. И тук в основата на манастира има крипта с гроб на някой светец, а службата отново включваше криене под одеало. Арменските попове изглеждаха малко зловещо с тези шапки:
      Изображение

В най-древната му част, помещенията на манастира са издълбани в скалата, като въобще не мога да си представя с какви инструменти са дълбаели по това време:
      Изображение
      Изображение

Комбинацията от местоположение и самия манастир беше много красива, но честно казано беше доста туристическо. Няма начин де, предвид че става дума за световно културно наследство на ЮНЕСКО.
      Изображение

На път за Гарни се отбихме в една крайпътна хлебопекарна. Оказа се, че този хляб лаваш се прави по много интересен начин. Бабите, които го правеха, също бяха много лъчезарни и ни черпиха по една питка. Всъщност тънкото тесто се опъва на една изпъкнала дъска, след това се залепва по стената на каменната фурна, а накрая се вади с голи ръце от пещта. Крайният ефект е вкусен и леко хрупкав.
      Изображение

Следващата ни дестинация беше езическият храм Гарни, който съответно е още по-стар. И той е обявен за световно културно наследство от ЮНЕСКО и благодарение на близостта си до Ереван, също беше малко по-турситически от идеалите в главата ми. Храмът е бил възстановен още през съветско време, като много хубаво се вижда как работи бащата на подовото отпление - хипокаустовата система (не че ние си нямаме такъв пример до Ротондата в двора на Президентството в София), и сега напомня на нещо гръцко:
      Изображение

Храмът е разположен на върха на триъгълна отвесна скала, която всъщност е част от каньона на река Азат, и гледката от там е много красива.
      Изображение

На нас обаче ни направиха впечатление едни много причудливи структури в скалните стени на този каньон и се оказа, че сме се натъкнали на един странен геологически феномен, който арменците наричат "Каменна симфония". Спуснахме се до дъното на каньона, от където извънземните скали вече се виждаха съвсем ясно.
      Изображение
      Изображение
Такива образувания се получават при изстиване на вулканична базалтова лава, приличат на музикалният инструмент орган (като в катедралите) и са характерни по-скоро за региони като Исландия. Наистина не можеш да повярваш, че тези правилни форми не са получени по изкуствен път.

      Изображение

Хапнахме в един рибен ресторант на брега на реката. Имаше много видове жива риба, а арменската рибена чорба се прави от цели риби.

След като се наситихме на туристически атракции и арменски рибни вкусотии, поехме наобратно към Ереван. Пак искам да вметна, че пътуването с автомобил през Армения предоставя както инфраструктурни премеждия, така и невероятни пейзажи (нещо като Швейцария, но е по-авантюристично):
      Изображение

Тракът от днешния ден изглежда така.

След като се прибрахме в апартамента, с Таня използвахме предтекста, че искаме да разходим кучето, за да можем да разгледаме по-малко популярните квартали на Ереван. Бидейки син на историк, съм съгласен, че историята е много важна за формирането на бъдещето, но някакси винаги ми е било по-интересно настоящето на редовия човек. А в арменската столица то е такова:
      Изображение

Тъй като за следващия ден имахме амбициозен план да навлезем в тясната част на Армения, там където тя е стисната между две части на Азербайджан и Иран, трябваше да подготвим нещата за изпълнение. Запазихме по телефона спане + вечеря в град Горис (на около 300 км от Ереван и на около 100км от Иран) и още една нощувка в град Мегри (което е на самата иранска граница). Дотук добре, погрижихме се за нашето благоденствие, остана да си осигурим и транспорта до тези гранични с арабските държави територии. Последно бях заредил колата "повече от догоре" с нафта преди два дена в Ардахан, Турция. От тогава бях минал вече 580 километра, но все още не ми беше изгаснала дори и първата чертичка за запълненост на резервоара (много бавно, респективно много икономично, се кара в Армения). Както и да е, притеснявах се, че ако в Ереван нафтата е кофти, то на юг рискувам да е още по-кофти, затова реших да търся нафта в Ереван и да напълня отново с връхче. Е, оказа се, че това не е много лесна задача. Бензиностанции има, но в 90% от тях не предлагат дизелово гориво. Открихме няколко бензиностанции, в които уж се предлага дизел, но пък самите бензиностанции не работеха - неделя. Това малко ме обезкуражи, дори лекичко почнах да се паникьосвам (все пак бяхме в столицата, а мислихме да ходим утре на майната си), но пък мернахме едно Ламборджини. Къде за Бога ще караш тази кола тук, освен по централния булевард на Ереван! В търсене на работеща бензиностанция, предлагаща дизелово гориво, накрая се загубихме, питахме таксиджии - ориентираха ни и -> ето ни пред най-модерната дизелова бензиностанция RAN Oil, която се намира на тротоара и за да заредиш реално нарушаваш правилата за движение по пътищата. Екстри като миене на стъкла или помпане на гуми е смешно да се търсят, но пък за сметка на това отново се намеси арменско-българския фактор. Бензинджията Ашот се оказа, че е работил дълги години като реставратор в Стара Загора (поне така ми каза де), но се сбил заради гаджето си с таксиджия и го експортирали обратно в Армения. Историята му звучеше трогателно, а самият той беше още по-трогателен. Заредени с още 15 литра нафта (на цена 1,57 лева/литър, платих с дебитната карта) и вече добро настроение, решихме че е рано да се прибираме и ще се разходим по нощен Ереван.

      Изображение
      Изображение
      Изображение

От високото си харесахме така наречената каскада на Ереван, която е една от най-впечатляващите "сгради", които съм виждал досега. Не казвам, че Бурдж Халифа, Айфеловата кула или Тадж Махал не са впечатляващи, но просто преди да посетя каскадата на Ереван, не знаех изобщо, че тя съществува и съответно нямах никакви очаквания към нея.
      Изображение

Малко е странно тази структура дори да се нарече сграда. Всъщност тя е по-скоро стълба с 522 стъпала и височина 120 метра, която е построена по склона на един хълм и пред всеки от петте етажа има тераса с фонтани и скулптори. Това е част от проекта на арменския архитект Таманян да построи Ереван с формата на слънце, като каскадата е един от неговите лъчи. Както се сещате, такива мащабни проекти са присъщи на един познат нам мащабен режим - социализма, и строителството е започнато още през 70те години. Маниерът на градеж напомня може би малко НДК. Поради мащаба си, каскадата в Ереван обаче няма късмета на НДК и така и не бива завършена преди разпада на СССР. До 2002 година съоръжението си стояло започнато-недовършено, когато милиардерът с арменско потекло Джералд Кафесчиян откупва каскадата и през 2009та открива врати нов музей на съвременното изкуство. В подножието на каскадата са разположени множество интересни и съвременни скулптури на международни артисти. Имаше произведения на някакви известни имена, които разбира се не запомних, но мен най-много ме впечатли лъвът от автомобилни гуми:
      Изображение

Каскадата много ни впечатли и се зарекохме, че ще я посетим и на светло за снимки, след като се върнем от арабските ни набези към Азербайджан и Иран.

Понеже бях спрял колата точно пред каскадата като софийски снабдител на квартално магазинче, двама военни се навъртаха около Sandero-то и се почесваха. Обозначих се аз и тъкмо да ме изгонят и като стана дума за България, пак ми се размина - колко далече било това, рядко се виждала кола с такава регистрация, ала бала - екстра. :) Направих си обратен завой пред тях (там тази маневра е позволена навсякъде) и дим да ме няма. Преди лягане нацъкахме на навигацията (Garmin - гадост) обектите за следващия ден. Те включваха и посещение при Пето (роднината на Вайк и Вардан - моите български арменски приятели от София) в град Арташат, с когото се разбрахме по телефона, че ще се видим на площада пред стадиона.

Лягаме, защото утре ни чака поредния приключенски ден!
ИзображениеИзображение
ИзображениеИзображение
Аватар
Dragan_Trial
Дачия маниак
 
Мнения: 3023
Регистриран на: Пон Яну Пон, 04 Яну 2010 21:18:03 +0000, 2010 9:18 pm
Местоположение: София, Стрелбище; skype:dragan_trial; тел.0888339683
Автомобил: Sandero 1,5 dCi 85hp 04/2010

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Dragan_Trial » Нед Яну Нед, 29 Яну 2017 00:34:33 +0000, 2017 12:34 am

Започнахме новата седмица (понеделник, 05.05.2014) в 8 часа сутринта. Оставихме поне 30кг багаж в апартамента на чичо Васко и леля Гита в Ереван, защото след два дена (живи и здрави) ще се върнем отново тук. Към 9 потегляме на юг, заредени с два броя навигации, за всеки случай. На излизане от столицата бензиностанциите недвусмислено ни показват, че диспропорцията между бензинови и дизелови автомобили тук е сериозна. Излизането от града беше дълго, с леки елементи на задръстване, но в крайна сметка напуснахме столицата:
      Изображение

Първата ни цел беше родният град на Вайк (моят арменски приятел) със звучното име Арташат, който е само на 20тина километра кофти път от Ереван. Сега ... Арташат на фона на Ереван трудно може да те впечатли, но площадът пред стадиона беше спретнат. По случайност спрях до един вулканизатор и напомпах гумите на 3 атмосфери - с тия дупки, които ми предстояха, въобще не ми се рискуваше да пукам гуми. Намерихме се с Пето, предадохме му пликчето с български армагани, той разбира се ни покани да отседнем при него, но ние му отказахме (а така не ми се искаше), защото бяхме планували доста туристически забележителности за деня:
      Изображение

Само на 5км на юг се намира един от най-цитираните в туристическите брошури за Армения манастири - Хор Вирап (дълбок кладенец). Името му е такова, защото там, в една подземна килия, е бил заточен за 14 години покръстителят на Армения - Григорий Просветител. Историята е малко заплетена, но на мен ми се стори интересна - по-горе бях споменал за една римска красавица Рипсиме, която не щяла да се жени за арменския езически цар Трдат III и той я убил. Човекът се поболял от жестоката си постъпка и именно заточеният християнски апостол Григорий го оправил с молитви, така станал близък на царя и хоп - Арменя станала първата християнска държава.
Не знам доколко е интересна историята, но манастирът е разположен на много красиво място, точно в подножието на свещената планина Арарат:
      Изображение

По ирония на съдбата, колкото и близко до манастира да изглежда блянуваният Арарат, той се намира на вражеска турска територия, защото границата минава само на 100 метра от манастира. Жалко за горките Арменци. Жалко и за Григорий, в чиято затворническа килия се спуснахме по отвесната 7 метрова стълба - със сигурност не е било гот 14 години в тази дупка.

Оставяме Арарат зад нас и продължаваме към следващия от известните арменски манастири - Нораванк. Оказа се, че този Нораванк е пак на 2300 метра надморска височина, та следващите 100км бяха почти само на изкачване по сравнително ОК път. Последните километри преди манастира бяха много живописни, а самият манастир, по стара арменска традиция беше едновременно сгушен между скалите и огрян от слънцето:
      Изображение

Този манастир не е чак с толкова дълга история, построен е през 13ти век, но отвън има супер странните стълби, а отвътре изглеждаше доста характерно с пронизващия лъч светлина и отново навяваше на Индиана Джоунс. Тук един дядка ни взе стотинки (арменски драми де) за паркинг, което според мен си беше изцяло негова инициатива, но жив и здрав да е. На тези пичове не посмя да им поиска пари, за да паркират танка.

Продължаваме нататък, провираме си път сред стадата от овце, катерим се непрестанно, около нас само камънак, стигаме отново до снега:
      Изображение

В един сайт за непопулярен туризъм бях чел за озадъчаващата архитектура на съветските автобусни спирки и много се накефих, като минахме покрай това чудо на строителното инженерство.

Пак така чел-недочел си спомних за град Сисан, покрай който минавахме, и причудливите каменни образувания край него. Понеже името на кариерата е Зорац и не е много лесно за запомняне като имаш да внимаваш за толкова много дупки, малко пообъркахме пътя (то па един път...), но пък имахме удоволствието да се запознаем със Сисан-ски полицаи, които услужливо ни преведоха през града и ни изкараха на пътя за кариерата. Аз си катеря бавничко, на втора, а покрай мен хвърчат Газки и летящи от гумите им камъни. Така попаднахме на арменския Stonehenge от бронзовата епоха (3000 години преди новата ера):
      Изображение

От София до Stonehenge и до Зорац все има по 2000км, но в противоположни посоки. Англичаните си нямат обаче такива кръгли дупки в камъните, а самите им камъни са прави като дъски, за разлика от арменските. Нищо де, англичаните компенсират с други неща.

Последната ни туристическа дестинация за деня беше на още 60км (дотук за днес сме навъртяли вече 300км) - поредният спряган по туристическите справочници арменски манастир - Татев. Качеството на настилката в известен смисъл се подобри и мисля, че именно тук развих най-високата си скорост в Армения - 100км/ч. Понеже вече беше към 17 часа и бяхме изгладняли, мернахме едно крайпътно заведение и се отбихме. Оказа се, че цялото семейство ни обслужваше - таткото и синът метнаха шишовете на огъня, мустаката баба с метални зъби ни загърна шашлик и зеленилка в хляб лаваш. Чудничко си похапнахме и продължихме към "крилете на Татев". Името на манастира Татев има нещо общо с крила - майсторът, след като нарисувал стенописите, хванал и се метнал от високата скала, на която се намира манастирът, но докато падал му пораснали крила и отлетял нанякъде си. Вдъхновени от тази приказна история, арменците решили да направят най-дългата в света (6км) реверсивна пасажерска въжена линия - "крилете на Татев". Е, крилете обаче се оказа, че са затворени точно в понеделник. Затова трябваше да стигнем до високата скала и манастира със Sandero-то. Пътят отдалече изглеждаше зашеметяващо:
      Изображение
Но никой не каза, че тези 10 стръмни километра няма да са асфалтирани и че ще ги катерим половин час на първа предавка:
      Изображение

Стигнахме някакси де, но самият Татев беше много красив и си заслужаваше:
      Изображение

През IX век тук са живяли 900 монаха, сега вече малко се разпада - дори от вътре си личеше, как колоните, които поддържат купола, са се разтворили навън от тежестта му:
      Изображение

И тук имаше от добродушните арменски попове със зловещите триъгълни шапки:
      Изображение

Вече времето напредва, трябва да бързаме към град Горис, където имаме запазено спане и вечеря. Спускаме се по черния път, над 800м денивелация - заболяха ни главите. Не само от разликата в налягането, но и това пътуване с тези безбройни дупки по пътя, които карат купето на и без това не най-комфортната кола за дълги пътувания, да кънти като консервена кутия. Пътят до Горис поне ни пощади малко. Самото градче беше много приветливо - с ниски каменни постройки. Навигацията ни отведе точно пред входа на блокчето на улица Гетапня 4. Това е тракът за деня.

Мястото ни беше препоръчано от чичо Васко и леля Гита. Хазяйката се казваше Мариета и беше супер мила. Много беше готино да живеем в редови провинциален апартамент. Първо, между блоковете има зеленчукови градини и хората наистина разчитат на тях за прехраната си. Самият вход е брутално олицетворения на реалността в държавата. Мариета има два апартамента - един на втория и един на третия етаж. Първият дава под наем, а във втория живее с мъжа си (той работи в Русия де), сина си (юрист, живее в близък град) и дъщеря си (програмистка в Ереван). Абе направо сама си живее жената... Настанихме се в двустайния (който после се оказа, че е тристаен) апартамент и се разбрахме с Мариета, че първо ще поспим малко, а после ще се качим при нея, за да хапнем нещо заедно. Смятай колко съм спал от вълнение, че ще имаме възможността да прекараме една вечер в дома на истински провинциален арменец! Който спал-спал, събуждам се аз и какво да видя в хола:
      Изображение

Оказва се, че апартаментът има още една спалня, в която са настанени още двама арменеца със звучните имена Арем и Армен. Страшни пичове, особено по-разговорливия Арем отляво (до мен). Бяха си купили кренвирши и доматен сок в стъклени бутилки, веднага ни поканиха да хапнем с тях, а ние не сме от тия, дето много отказват. Споделихме със съквартирантите си идеята ни да отидем до град Мегри (до иранската граница), но те ни посъветваха да не ходим там - нямало нищо за гледане. За сметка на това много си заслужавало да отидем до Карабах. Еха, до Нагорни Карабах - там, където до 1994та година имаше война. Доста бях чел за един разрушен от военните действия град в Нагорни Карабах - Агдам. Много ми се искаше да продължим да си говорим с момчетата, но бяхме обещали на хазяйката Мариета, че ще се качим при нея на вечеря. Понякога много ме е яд, че не мога да съм на две места едновременно.

Качихме се при Мариета. Нейният апартамент изглеждаше много спретнат и подреден. Тя нарича апартаментът на долния етаж Bed&Breakfast и явно доста се интересува как се предлагат такива услуги по другите страни, защото дори имаше WiFi. Теглила е кредит, за да може да започне този бизнес, иначе е счетоводителка в градската болница. Води и счетоводството на аптеката до тях. Синът и помагал с по-тежката работа. Мариета също ни препоръча да не ходим в Мегри. Нея ако питаш, трябваше да си останем в Горис – това бил най-хубавия град в цяла Армения, тук сме щели толкова хубаво да си изкараме. Малко фанатично звучеше чак. С удоволствие бих останал цял ден в който и да е град с някой местен, но просто сме дошли тук само за една седмица и гледаме да напълним програмата на макс.

Заловихме се за готвенето. Мариета си имаше добре отренирана програма де ... през деня беше сготвила няколко много вкусни манджи – една супа с безброй билки, някаква бобена яхния, едни сърми, салати - направо все едно очакваше цял взвод, а не 4 човека. Интересното е, че по-голямата част от продуктите си отглежда сама в градинката пред блока, а също така има и още едно по-голямо място (сигурно е някаква нива), с което се гордееше горе-долу, колкото и с дъщеря си. Дори мед си прави сама - щура работа.
      Изображение

След като се напапкахме като попски чада след Задушница, Мариета ни изведе на нощна разходка из Горис. Доста беше тъмно и ако нямахме местен човек с нас, сигурно щеше да ни е страх да обикаляме пустите улици. Мариета обаче ни обясни, че в Армения никоя жена или дете не се притеснява да се разхожда в тъмното - такъв бил манталитетът тук, че практически нямало нападения вечер. Де да знам - щом казва... Като цяло градът е средно поддържан, дори фонтаните работеха. В центъра има няколко богаташки къщи, паметник на арменската писменост и поредната островърха църква:
      Изображение

      Изображение

Мариета каза, че принципно този район (Сюник) се води един от най-атеистичните райони в страната, но това не значи, че половината население на града не се събира в неделя в църквата. На връщане ни показа също и градинката си пред блока, като част от забележителностите на града. Накрая се оказа, че кулинарната програма все още не е приключила и бяхме почерпени с традиционния козунак с мед и сексуальный чай, както го нарече.

Изпрати ни по живо по здраво на долния етаж, разбрахме се за утре в 8:15 на закуска и ми каза да не заключвам колата, нямало кой в Горис да краде коли. Аз все пак си заключих Sandero-то, че ако пък вземат да се открехнат на автоджамбазтво тез ми ти горисчани баш на моята кола, нямам ни най-малка представа как ще се прибера в България до края на седмицата.

Долу в апартамента ни чакаше съквартирантът ни Арем. Поговорихме си малко, оказа се, че той е дистрибутор на цигари - развозва един микробус с рекламни надписи Marlboro. Разгледахме малко картата, обясни ми от къде да мина утре за Нагорни Карабах и си пожелахме лека нощ. Аз си легнах и си записах какво ми се е случило през деня в едно малко лаптопче, което носих с мен - много емоции, би било жалко да ги забравя просто ей така някой ден.
ИзображениеИзображение
ИзображениеИзображение
Аватар
Dragan_Trial
Дачия маниак
 
Мнения: 3023
Регистриран на: Пон Яну Пон, 04 Яну 2010 21:18:03 +0000, 2010 9:18 pm
Местоположение: София, Стрелбище; skype:dragan_trial; тел.0888339683
Автомобил: Sandero 1,5 dCi 85hp 04/2010

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Dragan_Trial » Съб Фев Съб, 04 Фев 2017 18:19:21 +0000, 2017 6:19 pm

Вторник (06.05.2014) - събуждам се раничко, към 6:30, от вълнение. Чета си в леглото от пътеводителя на Lonely Planet за Нагорни Карабах, защото вчера и Армен и Мариета ни казаха, че това ще е по-интересната дестинация в сравнение със запланувания от нас град Мегри, който е на иранската граница. Харесах си три дестинации – Степанакерт (столицата на Нагорни Карабах), Гандзасар (манастир) и Агдам (разрушен от войната град). За географско онагледяване -> това е тракът от този ден.

Както се бяхме разбрали с Мариета, в 8:15 цъфнахме на горния етаж за закуска:
      Изображение

Жената пак се беше постарала много за нас (може и по-рано от мен да е била станала, като се замисля) - беше приготвила много вкусни, топли и някакси запържени палачинки с боб, бухтички със захар и домашни варени яйца с много жълт жълтък.

Има нещо, на което автомобилните пътешественици трябва да обръщат изключително внимание, и това е чистотата на всички прозорци на автомобила си, защото иначе през тях не стават никакви снимки. В Армения това може да се окаже проблем, защото по бензиностанциите просто напълно не съществува понятието кофа с гъба за стъкла. За сметка на това Мариета ме открехна къде е най-близката чешма, от която тя си полива с кофа градинката зад блока, аз и заех кофата и колата се сбогува със сигурно 3 килограма прах, които беше натрупала вчера по стръмния път към/от манастира Татев. Другото предизвикателство, с което трябваше да се справим, беше гадната навигация Garmin, защото за iGo карти за Армения, камоли пък за Нагорни Карабах, нямаше. Първата ни цел беше столицата Степанакерт, която е в "държавата" Нагорни Карабах. Ако разгледате всеобщо признатите политически карти, примерно Google Maps, ще забележите, че спорни територии като Косово, Крим, Чеченя, северна Осетия... са оградени с пунктир. Е ... Нагорни Карабах е толкова оспорвана територия, че даже и на картата не е с пунктир, ами направо си е част от Азербайджан. Всъщност, ако питате някой азербайджанец къде отиваме, ще каже, че отиваме в Азербайджан, а не в Нагорни Карабах. Ако питате някой арменец къде отиваме, ще каже, че отиваме в област Карабах на Армения. Абе направо не знаехме къде отиваме - добре че имахме все пак някаква навигация, която да ни упъти по улица Авангард към изхода от Горис:
      Изображение

Имахме около 30 километра до "границата". Всъщност името на Нагорни Карабах означава планинска (думата "гора" на руски език означава планина) плодородна градина. Пътят определено подсказваше, че този Карабах е планински. Настилката на пътя беше направо перфектна, имаше адски много завои, практически нямаше прави участъци.
      Изображение

Вече трудно можеше да ни впечатли нещо от този тип, но това не беше от най-развитите райони на Армения -> не бях виждал толкова много обитаеми от модерни хора пещери. Още миналата вечер местните хора ни бяха казали, че природата към Нагорни Карабах се променя и действително тук по склоновете имаше дървета, за разлика от чукарите, на които се бяхме нагледали досега.

След серия от безумни завои стигнахме и до една от най-абсурдните граници, през които съм минавал някога. Няма бариера, само подканващ знак Стоп. Сградата е с размер на градска тоалетна, но пък изглежда модерно. На информационна табела има сбита статистика за държавата. Като за начало трябват само четирите ни паспорта и малкия талон на колата. Кратко обяснение с граничарите и получихме следните инструкции (направо паднах от стола!): Дават ни една хвърчаща бележка, формáт А9, с адреса на министерството на външните работи на Нагорни Карабах в столицата Степанакерт (питаха ме дали да ми дадат листче с адреса на английски или на руски език - подготвени са за всякакви ситуации хората!). Задължително трябва да отидем там (това е на около 60км от границата, което се пада по средата на "държавата") и да си закупим визи. Има и още две условия - ако не си издадем визи, не можем да се върнем обратно в Армения през границата, също така имаме право на не повече престой, отколкото е смяната на граничарите. Иначе самият граничар беше голям симпатяга, говореше по-добре руски от всеки друг, който срещнах в Армения - може би просто беше руснак, те нали обичат да се месят много в такива конфликти. Каза, че понеже Нагорни Карабах било толкова хубаво място, щял да си затвори очите заради нас и щял да ни пусне и утре да си тръгнем, ако все пак решим да останем за нощувка някъде в тази приказна страна, особено щом идваме с кола от толкова далечна България. Много мило.

Докато стигнем до този Степанакерт направо ми се откъснаха ръцете от завои и стръмнотия. Хем виждаш отсреща пътя, хем за да стигнеш до там минаваш 1 километър завои. Абе направи ни в началото впечатление, че тук вместо паметници на хора, има паметници на действащи танкове, ама още не ни се беше изяснила съвсем ситуацията.
      Изображение

Наближавайки Степанакерт, Sandero-то стана на 75000км, но въобще не знаехме какво можем да очакваме от столицата на незнайната страна, до която вече бяхме пропътували 3000км от София.

Не щеш ли ти, Степанакерт се оказа страшно поддържан град. Едни градинки, цветя, тротоари, чисто – много по-добре от влизането в Ереван.
      Изображение

      Изображение

      Изображение

Питахме един полицай къде е улицата на министерството, но той не знаеше руски език – странно. Каза карайте направо – ние завихме наляво и го намерихме. Луташ се малко по коридорите, дават ти една анкета (на руски, разбира се), попълваш си имената, номер на паспорта, къде ще ходиш (писахме само Степанакерт) и с каква цел (туризъм). Плаща се по 3000 арменски драми (под 15 лева) на човек (парите са същите като в Армения). Не искат никакви снимки, въпреки че имаше място в анкетата. Тук ти задават един много важен въпрос - дали искаш да ти залепят визата в паспорта или да ти я дадат на отделно листче. Сега, аз съм си любопитко и веднага зададох контравъпрос "Какво значение има?". Човекът се огледа дали някой не ни слуша и съвсем дискретно ми обясни, че ако ми залепи Нагорно Карабахска виза в паспорта и някога се наложи да влезна в Азербайджан с този паспорт, моментално ще ме арестуват. Какво се получава: Карабахците уж си имат държава, министерство и такса за виза, но Азербайджан не я признава за такава. За един потенциален азербайджански граничар наличието на Нагорно Карабахска виза в паспорта ти е недвусмислено доказателство, че ти си бил на територията на Азербайджан (за азербайджанците Нагорни Карабах си е територия на Азербайджан) нелегално. И хоп, белезници. Не че планирахме да ходим в Азербайджан (макар че в определени моменти това явно е въпрос на гледна точка, а не на география), но все пак му казах да ни сложи визите на отделно листче извън паспортите. Служителят каза да изчакаме навън, на улицата. Кибичихме си ние десетина минути на тротоара и по едно време излиза нашия с ей тази виза - обща, за четирима ни. Даде ни и някаква бележка, която да сме били предали на граничаря като излизаме от Нагорни Карабах. Бе направи ми впечатление, че пише нещо за линията на фронта, ама още не го бях обвързал с паметниците-танкове.

И тук беше разпространен същия лилав туф като в Ереван, но по улиците нямаше дупки, а жените са - хайде да не казвам "хубави", но поне има след какво да се обърнеш.

В Степанакерт доста често се срещаха едни такива лозунги:
      Изображение

Имаше е много лозунги, които бяха написани на арменски език и не ги разбирах, но някакси графично ми навяваха малко неспокойствие с тези батковци с пушки и по-сериозна техника дори.

Ние си имахме обаче проблеми от друго естество. Следващата ни цел беше манастирът Гандзасор, който се намираше до града Ванк. Е хубаво де, ама глупавият Garmin (или пък картите му, или пък аз - не знам) не знаеше нито едното, нито другото. Забучих един пин горе-долу там, където би трябвало да е манастирът и му казах да ме води натам. Така ни изведе този Garmin от града, че минахме през някакви участъци, по които настръхвах дали няма да потъна в някоя дупка, Sandero-то да се счупи и някой ден да заприлича на това. Имаше много ръждясали каросерии от автомобили и камиони - явно тук няма пунктове за изкупуване на метал, няма кой дори да ги открадне заради това и така си стоят десетилетия. Навсякъде обаче е газифицирано, колкото и не на място да изглежда това.

Минахме през някакви села от типа "леле како":
      Изображение

Имаше и от типа "леле батко":
      Изображение

След десетина километра излезнахме на нормалния път. Ние сме си виновни за тази offroad отсечка, защото на връщане си минахме както се казва "по царя".

От тук до Гандзасор имахме 40км които минахме много бавно, но не заради асфалта (той беше перфектен), а заради безкрайно многото завои сред гъстите Карабахски гори. Имало някакъв олигарх, който с цел да популяризира туризма в Нагорни Карабах, изградил целия път от Степанакерт до манастира и затова настилката беше "джам". Стигнахме ние града Ванк – на входа ни посрещнаха едни лъвове, един хотел с формата на Титаник и една много готина ограда от регистрационни табели на автомобили.

Мернахме и самият манастир на върха на стръмното:
      Изображение

Не знам ислямските азербайджанци как точно смятат тази територия за тяхна, но може би съм просто пристрáстен. Самият манастир изглеждаше много добре поддържан, макар и да не беше обявен за световно културно наследство на ЮНЕСКО. Тревичката беше много старателно окосена, по стените имаше древни арменски надписи. Явно манастирът е функциониращ, защото имаше монаси и бюра с компютри.
      Изображение

На паркинга пред манастира имаше десетина руски offroad джипа с надписи "1-11 май Армения" – точно датите и на нашето пътуване. Питах единия руснак дали да идем до разрушения град Агдам, а той каза, че било интересно, а щом сме дошли чак от България и програмата ни е толкова широка – трябва задължително да идем. В пътеводителя на Lonely Planet пишеше, че визата за Нагорни Карабах не важи за Агдам (тези пътеводители, колкото и да са писани от приключенци, все пак са писани предимно от американци, и те обръщат внимание на някои неща малко пресилено - примерно, пишеше да не пием водата от чешмата в Ереван -> е пихме я и три години по-късно продължава нищо да ни няма). Таня се притесни за тази невалидност на визата. Викам си, не може за някакъв град да има кой знае пък какъв режим - ако ни спрат на бариера примерно, просто ще се върнем. По пътя видяхме един полицай и спряхме да го питаме дали знае за тези ограничения за визите. Той горкият беше или пиян или кух като лейка, защото имам чувството, че въобще не беше в час. Каза ни, че имало отбивка наляво за Агдам. Караме ние, караме, отбивки има действително, ама само черни пътища. Върнахме се почти до Степанакерт, и чак там хванахме асфалтиран път към Агдам. От тази отбивка нещата станаха някакси по-истински.

Агдам е бил азербайджански град. В него са живели 150 000 азербайджанци, колкото хора живеят в момента в Русе. Тук винаги е имало търкания, най-малкото религиозни, защото се намира на границата между християнството и исляма. Не веднъж се е стигало дo най-дивашкия и кървав начин за решаване на различията през вековете. Карабахският конфликт между арменци и азербайджанци, за който всеки е чувал все нещо, започва малко преди разпада на СССР (1988 година), като най-мащабните сражения са през 1992-1993. Под предтекст, че Азербайджан разполага стратегически оръжия в град Агдам, застрашавайки по този начин Нагорни Карабах, нашите християнски друзья окупират града на 23.07.1993, обстрелват го с танкове и го разрушават до основи. Практически 100% от населението е принудено да напусне града в посока Азербайджан (убити са около 1000 човека), а самият град е тотално разрушен. Наричат го "Карабахската Хирошима", само дето в момента Хирошима е модерен и развит град, а тук няма нито една сграда с 4 стени или покрив, а в стаите растат 20 годишни дървета. В случая не става дума за никаква самоотбрана, това си е чисто назидание и не знам за арменския геноцид от Османската империя, но тук си става дума за азербайджанси геноцид от Карабахската/Арменската/Руската държави.

След табелката Агдам, качеството на настилката рязко се промени, само че този път дупките по асфалта не се бяха образували от снега, лугата или некачествено строителство - това си бяха дупки от бомби:
      Изображение

Тъй като от една страна аз бях зает да въртя волана, избягвайки кратерите по някогашните булеварди, а от друга страна Таня беше стресната от наличието на няколко десетки въоръжени войника, за съжаление нямаме много снимки от това призрачно място (Таня дори криеше фотоапарата под полата си). Можете да разгледате сателитните снимки от Google Maps, но всички тези улици на картата реално не съществуват, защото са обрасли с дървета и високи треви. Практически няма нито една функционираща сграда:
      Изображение

      Изображение

      Изображение

      Изображение

Карахме почти 10 километра през този „град“. Не мога да проумея защо е толкова разрушен – няма нито една сграда, която да не е разрушена. В пътеводителя пише, че Карабахците са използвали каквото могат за построяването на Степанакерт. Единственото запазено нещо са двете минарета на Агдамската джамия. Не бях виждал точно такава джамия, сигурно е някаква специфична за азербайджанската религиозна архитектура през 1870 година, когато е построена. Причината за привдно доброто и състояние и е това, че през 2010 година тази джамия е била частично ремонтирана от Карабахската държава, защото е имало оплакване от Азербайджан и Турция към папата, след като се е разбрало, че храмът се е използвал за свинарник. Безобразие!
      Изображение
Както виждате, дори и в момента около джамията се навърта добитък!

Може би все пак най-интересното нещо, което ни се случи на това пътуване, беше именно посещението на този „град“ и по-точно момента, в който осъзнахме какво значи изречението, че визата ни за Нагорни Карабах не важи за линията на фронта.
      Изображение

Съжалявам, че разполагаме само с тази снимка от далече, но реално минахме преди и под дулата на Карабахските танкове, които бяха насочени на изток, към вражеския Азербайджан. Всъщност минахме пред цитираната фронтова линия. Нали се сещате, че през живота ми не съм си представял, че ще се озова посред бойно поле с Dacia-та в Нагорни Карабах. До всеки танк си стоеше по един въоръжен войник с някакво оръжие на рамо (не съм бил войник и не ги разбирам моделите, но ни най-малко не съжалявам за това) и зорко ме следеше с поглед. Не реагираха особено много, може би им беше забранено. На едно място пътят мина на не повече от 5-6 метра от танка и респективно войника. Аз бях с отворен прозорец и просто погледите ни се срещнаха. Аз инстинктивно кимнах поздравително и за мое учудване и войникът също кимна точно толкова поздравително, колкото и аз. И какво ли толкова се учудвам - и той е същия човек като мен. Абе не е баш като мен, защото аз си тръгнах от там, а той остана, пък и аз никога не бих отишъл да трепя някого, когото някой трети ми е дефинирал като враг. Да, може би понякога ми се иска да се разкрещя на някой, който ме е ядосал в конкретен момент (дори и това не правя де), ама да седна в танка с ръка на червеното копче и да дебна някой непознат за мен човек да мине, за да го направя на пух и прах... Не дорогой солдат, ти си оставаш тук, а аз със семейството в Dacia-та си отпрашвам лека-полека към вкъщи и само стискам палци като се прибера, да не се окаже, че и вкъщи са се навъдили от някъде такива фанатици.

Затворихме тази страница и се отдалечихме от фронта. С дистанцията от града се видяха и неговите мащаби - приличаше ми на Плевен, както се вижда отдясно, когато пътуваш за Русе. По полето имаше подвижни и неподвижни бронетранспортьори.

От толкова много емоции ни се доходи до тоалетна и тъкмо бяхме решили, че ще напоим някое дърво край пътя, когато видяхме един такъв знак, на който пишеше, че полето е “разминировано” - тоест, че заложените мини са обезвредени. Решихме, че няма нужда да проверяваме качеството на работа на сапьорите:
      Изображение

На връщане към Горис и Мариета отново минахме през центъра на Степанакерт, за да се опитаме да върнем положителните си спомени от Нагорни Карабах. Освен вече правещите смисъл билборди с танкове и войници, нищо друго не подсказваше, че само на 15 километра от тук се водят военни действия.
      Изображение

Хапнахме по един сладолед, затвърдихме мнението си, че Карабахкините са по-хубавите арменки, видяхме няколко Dacia Logan с надписи Renault Logan, както и някои изчезващи у нас видове, които все още се радват на популярност по тези земи.

Отново се върнахме по завойчестия път към границата с Армения. Дадохме си чинно бележката на митничаря (не му казахме, че сме ходили на фронтовата линия) и по живо, по здраво, кой от където е. В Армения теренът рязко стана равнинен. Точно преди да влезнем в Горис забелязахме скални образувания, които приличаха на тези в Кападокия, Турция.

Върнахме се в апартамента при Мариета в Горис рано – към 19 часа. За географски заинтересованите, пак ще припомня трака от днес. Вкъщи беше Арем, който вече беше разнесъл Marlboro-то в 40 магазина в околността с неговия Ford Transit.
      Изображение

Поговорихме си с него. Сподели ми, че той взимал 800 евро на месец и ме пита дали е скъп животът в България. Малко ми се струва от ония хора, които не са винаги съвсем искрени, ама сега - това предлага бара. Викам му – в София ще се оправяш не по-зле от тук с тези пари. По едно време се появи и Армен. Показахме му снимки от Карабах и Агдам – той се възгордя още повече.

Звъннахме по телефона на Мариета. Разбира се, тя се оказа в градинката зад блока. След малко си дойде и ни извика на ядене. Пак беше наготвила доста неща. Този път супата беше с ориз, боб, картофи, сливи и някаква зеленилка. Свинските ребърца бяха с много вкусна коричка и отново с някаква трева и яйца. За ордьовър - някакви запържени палачинки с кайма. Мариета ни предлагаше традиционен арменски коняк, но тя самата набляга на местната тутовка, което е ракия от черници (дуди).

Програмата за тази вечер включваше приготвяне (от нас) на Хац - поредните треви, затворени и запържени в тесто. Първо Мариета ни показа как се завиват тези своеобразни банички с билки, после ние се опитвахме да имитираме шарката, но с променлив успех:
      Изображение

      Изображение

Дълго си говорихме с Мариета - тя много се притесняваше, че следващите гости, които трябваше да пристигнат днес вечерта, са се обадили, че имали някаква авария с колата някъде по средата на пътя от Ереван към Горис. Не знаеше от каква националност са гостите, за нея беше достатъчно, че говорили руски есик. Жалко, сигурно и нас няма да ни запомни, че сме били от България. Както и да е, горките хора - ще трябва да шофират по тъмно, а това в Армения е много опасно. Разбрахме се утре в 7 часа да закусим и към 7:30 да потегляме обратно за Ереван.
Платихме 60 000 арменски драми (това са 200 лева) за 4 човека по 2 нощувки, две закуски и две вечери.

Остатъкът от групата окапа след изтощителния ден, но аз не се стърпях и отидох в хола да си полафя още малко с Арем. От разговора ни, ми стана ясно, че много се мразят с азербайджанците, ама май се мразят заради самото мразене. Поне от думите му с такова впечатление останах. Според мен тутовката му беше малко в повече и ме излъга, че е бил от спецчастите, стрелял, някакви 33 трупа около него имало и само той оцелял. После учил приятелите си как се стреля със снайпер. Ходил на азербайджанска територия, па взимал пленници, по после ги разменяли за арменски пленници. Хвали ми се един такъв – сигурно си мисли, че много се кефя на телевизионни екшъни. Както и да е … сигурно и аз прекалено много изводи си вадя по прекалено малко информация. Обясняваше ми, как арменците много си гледали заложниците, дори им давали да ядат и да пият. Азербайджанците (наричаше ги "азерики") били безпощадни и въобще не е грижили за заложниците си. Според техния Коран ако убиеш неверник (демек християнин) едва ли не ставаш светия. А в нашата Библия пишело "Не убивай!". Само че ми обясни, че като имало насочена срещу теб пушка, не се сещаш веднага зи Библията, ами стреляш, защото положението е "или ти него, или той теб". Говорихме си и за арменския геноцид от Турция. Той е на мнение, че тези 1,5 милиона убити арменци, ако бяха останали живи, сега (след 4 поколения) вече щяха да са 7 милиона, и Армения щеше да пребъде, ама на... Според мен не си дава съвсем ясна сметка, че Армения в момента на 100% зависи от подкрепата на Русия. Арменците имали войска 70 000 души, а с офицерите достигала дори 100 000. Азерики имали 4 пъти по-голяма войска, ама те били страхливи и не смеели да си подадат носа, защото арменците ще ги разбият. Ако я нямаше матушка Русь – отдавна да я няма тази страна между Турция и Азербайджан, според мен поне. С Иран обаче били в много добри отношения. Всъщност, Иран поставил ултиматум на Турция, че ако Турция нападне Армения, иранците ще нападнат турците. Много добронамерено говореше за иранския президент. Арем е разведен с жена си, но има син, който бил толкова умен, че щял да го прехвърля от 1ви (7 годишен) директно в 3ти клас, защото смятал вече със 100 вместо с 10. След два часа приказки си стиснахме ръцете, разбрахме се по мъжки, че няма смисъл да си разменяме контакти, защото едва ли някога ще се видим отново и ... лека нощ, че утре имаме да се връщаме до Ереван.
ИзображениеИзображение
ИзображениеИзображение
Аватар
Dragan_Trial
Дачия маниак
 
Мнения: 3023
Регистриран на: Пон Яну Пон, 04 Яну 2010 21:18:03 +0000, 2010 9:18 pm
Местоположение: София, Стрелбище; skype:dragan_trial; тел.0888339683
Автомобил: Sandero 1,5 dCi 85hp 04/2010

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Dragan_Trial » Нед Фев Нед, 05 Фев 2017 02:22:23 +0000, 2017 2:22 am

Сряда (07.05.2014) – пак се събудихме рано. Не можем да си позволим да спим до късно на толкова интересно място. Прегледах си набързо служебните email-и, защото и това си е важно. Закуската малко закъсня, защото късно през нощта бяха пристигнали другите гости на Мариета, който пътуваха със счупеното и оправено BMW 318i. Тъкмо имах време да подредя багажа в колата, да измия пак стъклата и да наглася навигацията - до Ереван имахме да минем 240км, като надморската височина достигаше почти 2400 метра. Ето го тракът за деня.

И този път закусихме стабилно с палачинки с боб и от онези жълтите яйца, но ядохме в нашия хол, защото новите гости бяха настанени в апартамента на Мариета, за да не ни събудят през нощта, когато са пристигнали. На мен ми стана неудобно, и измих чиниите след закуската, а Мариета немедленно ми се скара - мъжете тук не правели така. :)
      Изображение
Последва сърцераздирателно сбогуване с Мариета. Спонтанно и подарихме една шапка за спомен и газ към Ереван.

Газ, ама ... аз съм на нафта. Само десетина километра след Горис направо изтръпнах. Sandero-то го имам от чисто ново и досега никога не ми е правило номера, съответно тръгвайки на толкова далече от България и то точно в тази посока, много се надявах да не реши да проявява дизеловият си нрав баш на 3000км от дома. От София до момента, бях зареждал нафта няколко пъти, но винаги гледах да зареждам по малко гориво (не повече от 20 литра), за да може евентуално лошото гориво да се размеси с вече провереното добро гориво в резервоара. За статистиката, бях заредил 50 литра в София, 23 литра в Капитан Андреево, 50 литра в Турция, още 40 литра в Турция и още 10 литра в Турция преди да влезнем в Грузия. Последно бях набутал още 15 литра в Ереван и от тогава бях минал над 500км, тоест би трябвало да това гориво да е ОК. Е да, ама никога няма да забравя чувството на ужас, което изпитах, когато на един баир след като излезнахме от Горис, се наложи да върна на четвърта предавка и за около 20 секунди от ауспуха излизаше чисто бял, плътен и зловещ бял пушек. Доста неща ми минаха през главата за тези 20 секунди (турбо, дюзи, гарнитура...), но колкото рязко се появи този проблем, толкова и рязко изчезна и то без никакви последици (вече 50 000км по-късно все още не е правила втори път такъв номер колата). Спрях, огледах, ослушах - нищо. Екстра - продължаваме.

Комбинацията от красиви гледки и големи дупки е много предизвикателна за шофьора, особено като добавим тировете с иранска регистрация и чисто новите ирански Peugeot 405, произведени тази година (да, наистина ги произвеждат все още!).
      Изображение
      Изображение
Искахме да стигнем възможно най-рано в Ереван, а и вече бяхме карали по този път в обратната посока, затова ограничихме спиранията до минимум. Понеже в пътеводителите, една от цитираните забележителности в Армения бил винарския район около град Арени, решихме все пак да изгубим половин час в някоя от винарните покрай пътя. Сега, сигурно сред вас има почитатели на напитката на боговете, но за мен това си беше чиста загуба на време. Имаше някакви лозници, някакъв туристически фолклор и ние като едни пишман туристи решихме да подкрепим арменската туристическа индустрия с 50 лева за 3 бутилки вино. Да има за подарък от прочутото арменско вино - дрън-дрън та пляс. Поне имаше WiFi. Продължаваме по пътя и продължавам в мой стил с разказа...

Моята кола има едно устройство за автоматично включване на фаровете в режим "дневни светлини", монтирах го след като си отнесох две глоби от забравяне да включа на къси в София. В Армения обаче явно не е прието да се кара през деня с включени фарове и насрещните коли упорито ми присветкваха, за да ме подсетят да си изгася фаровете - а аз същевременно не мога, защото те се задействат автоматично. Та карам си аз по арменските пътища и в далечината гледам една кола кара на фарове. Подхилкваме се ние, че това само трябва да са българи и като се разминаваме - какво да видя. Български дипломатически (червен) регистрационен номер, започващ със "С 91.." - това са номерата на арменското посолство в България. Какво прави такава кола тук в южните части на Армения, така и не ни стана ясно.

Вече бяхме гърмяни зайци, и веднага се светнахме, че щом виждаме вече планината Арарат, значи сме наближили и столицата Ереван.
      Изображение
С наближаване на Ереван пътищата станаха по-широки (един вид магистрала, разбираши), но не и с по-добра настилка - просто навремето СССР е строил с по-голям размах тук:
      Изображение
Разбрахме и за още някои особености на шофирането в Армения от първо лице. Например, колкото и да се доближава до понятията ни за магистрала пътят, това не значи, че по средата на зелената ивица не могат да пасат крави. Или пък - карам си аз по "магистралата" с 60-70км/ч (заради дупките) и покрай мен профучава една Фиеста с над 100км/ч. В насрещната посока се движеше една бяла Toyota Corolla със сериозна камера на челното стъкло, която като видя бързака, преджапа през тревата и отпраши да гони Фиестата. Пусна едни сини лампи и сирени, догони нарушителя, спря го и ... предполагам, че заработи за тутовката довечера. Тази схема я наблюдавах на няколко пъти, тъй че явно тук така се контролира ЗДвП - цивилни коли с видеокамери патрулират, набелязват те и после те догонват. Тъй като всичките бяха бели Toyota Corolla, не беше толкова трудно да привикнеш да караш с повишено внимание при наличието на такъв автомобил в полезрението ти - както сме си свикнали ние с белите Астри в България. Не спираха да ме впечатляват и все по-новите модели ирански Peugeot 405. Този модел всъщност се казва Peugeot Pars.

На влизане в Ереван пак си припомнихме колко спретнато беше влизането в Степанакерт, особено на този фон. Навътре вече става по-помпозно и излъскано. След преживяванията ни в Нагорни Карабах, вече по-добре разбирахме некомерсиалните билборди.

Отново се настанихме в апартамента при нашите приятели в Ереван, които пък се бяха увеличили числено по семейному по случай Гергьовден. Набързо отпочинахме и излезнахме на разходка по улиците. На мен още ми държеше влага сутрешната случка с белия пушек през ауспуха на Sandero-то, затова исках да открия някъде някаква смислена бензиностанция. Ясно, че бензиностанцията, на която бяхме заредили предишния път в Ереван (при трогателния старозагорски реставратор) не е вариант. Направо се оказа мисия невъзможна тая работа с дизела. В повечето бензиностанции се продава само бензин. Надписи Euro5Diesel се намират тук-таме, но разбира се на тези бензиностанции точно в момента няма нафта. Още от предишния ни престой в Ереван бяхме набелязали една малко по-далечно, но по-така луксозна бензиностанция, и се отправихме към нея. Пак беше от веригата RAN Oil, но и тук беше малко греда. Дизелът се продаваше на отделна малка колонка, която не е под козирката на бензиностанцията и е малко така в тъча. Самата колонка и тя една такава изстрадала, с дебитната карта не можеше да се плаща. Ама какво да направя, вече бях паднал под половината резервоар, а утре трябваше да се добера до столицата на Грузия, град Тбилиси, което са още 300км. Сипах половината поливалентна отвара, която ми беше приготвил Joro 01, размесих с 20 литра арменска нафта, прекръстих се и си пожелах нафтата е добра поне колкото настроението на бензинджията, който разбира се беше ходил в България като малък и имаше супер позитивни впечатления от там. Пита ни как живеем сега в България, отговорих му, че е същото като тук - много се бях спекъл за тази нафта, да му се не знае... Поне цената беше 1,59 лева/литъра, при 2,50 лв/л в България по това време.
      Изображение
Когато си в Ереван и вдигнеш погледа си нагоре, няма начин да не забележиш две неща - планината Арарат, разбира се, и статуята на майка Армения, която е разположена в парка на Победата (сетете се от първия път за коя Сталинская победа става дума) над града. Още от входа си личеше, че паркът е доста неподдържан, но с изключение на главната променада (не повече от 300 метра), остатъка от парка изглеждаше всякаш наистина самият Сталин за последно е подрязвал храстите покрай алеите.

Самата статуя на майка Армения е заменила предишната статуя на Ио́сиф Виссарио́нович Ста́лин още през 1962 година (около 10 години след смъртта му) и използва нейния 30 метров пиедестал-музей. Стърчащата още толкова нагоре фигура на жена държи този път не шмайзер, а меч, който трябва да символизира, предполагам, мир чрез насилие - гениално и изключително прогресивно.
      Изображение
Около статуята са наредени други пацифистки артефакти, като танкове, бронетранспортьори и далекобойни ракети за масово изтребление на хора. Майка им гледа над града, вперила строг поглед в посока Турция, но държи меча си от страната на Русия.

След това минахме през някакъв квартал с уж богаташки къщи - абсолютен кич и бутафория с елементи на пародия. До болка позната и за съжаление родна картинка.
      Изображение
Повечето къщи бяха облицовани с мрамор само от страната към улицата, а от задната страна бяха оставени на тухли. Напомня ми на боядисаните само от видимата страна цилиндрови блокове на двигателите на Dacia. Много добре си спомням, как си говорихме с Таня, че трябва да се обръща много повече внимание на избора на управниците на една държава. Ясно е, че диктатурата не е дългосрочно решение, но и произволът на демократичните избори също не може да гарантира качествени хора на управленските постове. Трябва някакъв друг подход, някакво експертно управление, до което да могат да достигат само хора, които са преминали през безкрайно много обучения и тестове. Както са примерно в „Ръководство на въздушното движение“ - доколкото знам, там има безмилостен подбор и не се допускат лекета и бездарници, а само специалисти с талант, ентусиазъм и с много високо заплащане. Не знам кой е правилният подход, но виждам два от неправилните, поне за тази държава.

Решихме да разгледаме как са моловете в Армения. В Ереван има няколко, все пак всички се кефят на лъскавко и си строят кумири. Молът обаче е в типична сграда, построена от така разпространения тук розов туф. Вътре е като навсякъде, изобилието е налице. Само пари ти трябват, и си цар. Но си е малко смешно, как всичко кръщават Арарат. Всичко. Ние не си падаме много по сувенирите, затова от супермаркета си напазарувахме малки арменски коянчета за приятелите от онова сирене на конци за нас. Не са много дълготраен спомен, но аз нямам проблеми със спомените - нещата, които са ми интересни, винаги ги помня и без да полагам много усилия. Направо не е истина колко дълъг стана разказа за Армения, особено като се има предвид, че го пиша 3 години след като сме се върнали вече...

Продължихме вече пешеходната си разходка в града. Всъщност доста кръстосвахме този ден - ето го тракът. Попаднахме на автентична, съвременна работилница за хачкари. Автентична, защото действително не се чуваха никакви машини, са всичко се правеше само с ръчни инструменти.

На тукашните Sandero под написа "Sandero" не пише "by Renault", защото те просто са си Renault.

Отново минахме през площада на Републиката и пеещите фонтани:
      Изображение
Джиткахме си безцелно по уличките, наслаждавахме се на хитроумните и тъпоумните решения по сградния фонд. Търсихме пак бит пазара Вермисаж, но логично той работи само събота и неделя. Нагледахме се на всякакви лъскави коли, ниски жени с големи носове, задници и токчета, както и пишман улични майстори.

Впечатли ни метрото. Първо ни впечатли фактът, че въобще има метро, но после се сетихме, че преди е имало кой да им го построи. После пък ни впечатли как може нещо толкова запуснато да продължава да функционира:
      Изображение
За инфраструктура не се отделят много пари, но трябва да им се признае, че са много набожни и на всеки ъгъл се строи нова църква, и всички църкви са издържани в един стил.

Както си бяхме обещали, отидохме пак до каскадата на Ереван. На светло може би не е толкова романтична, но пък се виждат повече детайли:
      Изображение
Скулптурния парк пред каскадата включва освен схема на града-слънце, някои много забавни статуи, образци на съвременното изкуство. Общо взето като цяло сигурно само Скопие може да се мери с Ереван по брой статуи на глава от популацията.
Ще се повторя, но наистина много ми хареса тази каскада, както с оригиналната си форма, така и с отделните си компоненти. Под лявото стълбище на каскадатае разположен музеен център за съвременни изкуства, като по цялата и дължина има ескалатори. Входът е свободен, а експозицията според мен беше интересна.
      Изображение
      Изображение
Имаше дори снимки от градежа на самата каскада:
      Изображение
Самите арменци също се кефят на съоръжението и го ползват по предназначение. По ескалаторите лесно се стига най-горе и гледката е супер.
      Изображение
Спуснахме се по дясното стълбище на каскадата, под което има зали, до които достъпът е ограничен. В една от залите имаше фолклорен концерт и щеше да е интересно да влезнем, но просто нямахме време за всичко.

Когато стигнахме обратно долу, запалиха осветлението и имахме възможност да се пожелаем лека нощ на освежения от летния дъжд нощен Ереван.
      Изображение
Последната ни вечер в Ереван завърши с онова сладко агънце, което си избрахме от кошарата преди няколко дена в имено на Жоро (зетят в приемното ни семейство).

За следващата нощ в Тбилиси нямахме запазено спане, но някакси предчувствах, че много лесно ще се оправим. Въведох си адресите на три хостелчета, които си харесах по booking.com, в навигацията и заспах със смесени чувства - тръгвахме си от Армения, но пък заминавахме за Грузия. Само тая арменска нафта да не ни издъни някъде по път...
ИзображениеИзображение
ИзображениеИзображение
Аватар
Dragan_Trial
Дачия маниак
 
Мнения: 3023
Регистриран на: Пон Яну Пон, 04 Яну 2010 21:18:03 +0000, 2010 9:18 pm
Местоположение: София, Стрелбище; skype:dragan_trial; тел.0888339683
Автомобил: Sandero 1,5 dCi 85hp 04/2010

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Dragan_Trial » Съб Фев Съб, 11 Фев 2017 00:18:20 +0000, 2017 12:18 am

Четвъртък (08.05.2014) - ставаме към 7 часа, закуска заедно с цялото българско войнство, натоварихме багажа в колата и към 8 часа оставихме Ереван зад нас. Ереван е много древен град, създаден е 782 години преди Новата ера, или 30 години преди Рим. Ние обаче се бяхме запътили към столицата на Грузия - град Тбилиси, който е доста по-модерен, както по рождена дата (458 година от нашето си летоброене), така и като съвременна градска среда.

Планът за деня беше на път за Тбилиси да минем през още две арменски забележителности - най-голямото езеро Севан и още един от популярните средновековни манастири на брега му - Севанаванк. Поради низ от причини, вместо стандартните 290км между Ереван и Тбилиси, ние изминахме почти 100км повече, след като на три пъти объркахме пътя.
      Изображение
Ето го и тракът за деня.

Така, ние хубаво оставихме Ереван зад нас, но разликата между лявата и дясната карта горе вече беше започнала да се формира. Аз продължавам да обвинявам противния Garmin, въпреки че ми е напълно ясно, че няма как някаква електроника да ми е виновна, но все пак - бях си въвел адреса на хотела в Тбилиси и малко лекомислено не проверих как изглежда начертаният от Garmin-а маршрут на по-дребен мащаб на картата. За сметка на това обаче, още предишния ден, много внимателно бях проучил имената на градовете, през които трябва да минем и определено Ashtarak не беше от тях. Въодушевен от нещо като истинска магистрала обаче, ми отне около 25км да осъзная, че се движим в грешната посока:
      Изображение
Е, все пак бяхме в Армения и понятието магистрала тук е с размита дефиниция, та позволеният на магистралата обратен завой ми влезна в употреба. Просто бяхме излезнали през грешния изход на Ереван, което ни костваше около 30тина ненужни километра и поне още толкова минути. Няма значение, ако не друго, поне беше забавно. Освен, че навигацията ни водеше по грешен път, аз съумях и да изтърва един завой, което ни костваше отделно още няколко километра през дупки и джендеми, преди да се върнем на "правилния" път. След като се усъмнихме вече в правилността на пътя, спряхме до едно такси и питахме за пътя до Тбилиси. Така ни упъти човечеца, че се затрихме още повече. Абе много е важно първо да ти дойде втория акъл, ама не винаги се получава. Разгледах внимателно картата на Garmin-а и открих проблема -> понеже пътят при границата Баграташен-Садакхло в картата на Армения и картата на Грузия не се пресичаше, Garmin-ът го тълкуваше като задънена улица и всячески се опитваше да ме прекара от някъде си другаде. В същата ситуация съм попадал и в Сърбия и то пак заради GPS карти на различни производители за различните държави - та имайте си едно на ум. В крайна сметка след няколко корекции в маршрута и три-четири ловки маневри се появиха табелите за Севан.

Продължихме още почти 80км по подобна псевдо-магистрала. Аз така и не разбрах с колко е позволено да се движиш по тази магистрала, защото нямаше нито един знак, който да те информира за това. Нищо де, следях си за бели Toyota Corolla с видео техника на челното стъкло и пред тях държах поведение. Качеството на настилката никъде не позволяваше скорости над 100км/ч, така че бързо не пътувахме, но и не бързахме особено много де. Освен дупките по магистралата, имаше и други интересни компоненти, като например автомобили и каруци, движещи се в твоето платно, но срещу теб. Или пък някой краймагистрален селянин, който е опънал сергия в аварийното платно.

Ако се загледате в картата на Армения, ще ви направи впечатление, че 1/6 от територията и е заета от езерото Севан, което е най-пълноводният водоем със сладка вода в кавказкия район. Намира се на 1900 метра надморско равнище и ние след няма и 2 часа път се добрахме до него. Преди в езерото е имало само един остров, на който е построен през девети век манастирът Севанаванк. Манастирът все още си функционира като такъв, но пък островът се е превърнал в полуостров, което нас ни устройваше много добре. Църквите в този манастир си личеше, че са по-нови, защото бяха изградени от тухли.
      Изображение
      Изображение
Понеже арменците си нямат море, явно ползват това езеро и за плаж. Стига толкова културна програма за деня - чака ни път. Предстоеше ни да се гмурнем в тези планини и иначе много пухкаво изглеждащите облаци - не бях виждал досега така да се задържат облаци в планината, чак толкова отсечено.
      Изображение
Магистралата свърши, а пухкавите облачета се оказаха доста гъста мъгла с елементи на дъжд. Пътят беше красив, но супер разбит:
      Изображение
Не, че нашите тунели са цвете за мирисане, но определено най-ужасният тунел, през който съм минавал някога, беше една практически пещера след град Ванадзор, изкопана в скалата, без каквото и да е покритие на пода и стените. На влизане ми направи впечатление, че на една ръждива табелчица пишеше височина 3,20 метра (не знам как минават тировете от там), но след нея последва някакво страхотно раздрусване. Видях, че тунелът е напълно тъмен (за осветление сами разбирате, че няма как да става дума), но така връхлетях върху камъните с около 40км/ч, че направо ме заболя ... сърцето де - нищо не съм счупил. След като почти спряхме и започнахме да се придвижваме на първа предавка, по средата на тунела, който целия беше прокопан под завой, достигнахме и до единственото осветително тяло в това чудо на пътното строителство -> издълбана дупка в тавана на тунела, от която влизаше ... мъгла. Сетих се да снимам чак към края на тунела, но и без тази снимка ще го помня винаги.


Пътят минаваше през каньона на река Дебет и пейзажът беше много тучен, но просто заради качеството на настилката нямаше възможност за концентрация върху даденостите на природата.
      Изображение
През следващите 150 километра видяхме само една табела за Тбилиси, и то тя беше така сложена на едни пет кьошета, че въобще не ставаше ясно коя отбивка трябваше да хванем - разбира се, уцелихме грешната. Продължаваха и страданията с навигацията ни, която все искаше да ни изкара от Армения през някакъв друг изход (по на запад) и затова често се налагаше да правим обратни завои и да се връщаме по 3-4 километра назад, за да продължим по правилния път.

Минахме през град Алаверди, който е нещо като Перник - имаше някакви огромни въгледобивни и медодобивни предприятия, които бяха явно приватизирани по арменски и изглеждаха като призраци, доста потискащо. Това определено не беше от най-развитите райони на Армения.
      Изображение
Продължихме по тесния планински път. Минаванията под мостовете на влаковата линия Ереван-Тбилиси бяха доста екстремни и непрекъснато имах чувството, че огледалата ми ще останат на някой арменски стълб или камион. В крайна сметка за 5 часа стигнахме и до армеснко-грузинската граница.
      Изображение
Бариера има, ама тя е вдигната наполовина. Спирам, оглеждам се - навалица някаква няма, общо взето само ние сме желаещи да навлезем в Грузия. Минавам си под бариерата на собствени риск - никой не ми се скара. Дотук добре. Намирам една будка с някакъв товарищ в нея. Къде ми били документите - давам аз каквото се очаква на граница, а в допълнение и онзи документ, който ми бяха дали на влизане в Армения. Граничарят ме овиква "Никой полицай ли не ви е спирал докато сте били в Армения?", викам му, че аз си карам по правилата и никой не ме е спирал. Не можело да бъде това. Аз си замълчах. Този документ бил отворен, трябвало да го затворя. Явно съм прескочил така разпространените тук брокери - бях забравил лудницата на влизане в Армения. Паркирам и влизам в някакъв огромен фургон, в който има примерно 20 ученически чина, на които стоят едни нахмурени арменски чичковци - брокери. В единия край на фургона има каса. Давам си отворения документ, взимат ми 6600 драми (23 лева), връщат ми бележка за 6500 драми и ми връщат същия отворен документ. Викам, ей! Това било държавна такса за не знам си какво, документът щели да ми го затворят брокерите. Разликата от 100 драми не знам точно каква такса беше, според мен си беше джобна такса за касиера - то са 50 стотинки де, ама ме издразни тоя. Избирам си най-малко нахмурения, пуфтящ цигари, брокер, давам му 2000 драми (7 лева - тук вече за никаква бележка не може да става дума), той скъса една част от "отворения" документ, би три печата и ... явно по този начин до "затвори". Взимам си партакешите и се връщам при будката с товариша, той беше доволен от свършената работа и ни пусна напред. Значи влизането в Армения ми струваше 112 лева, а излизането ми струваше 30 лева - общо 140 лева за прекрасните арменски пътища - дано ги вложат разумно... Чао Армения (أرمينيا), здрасти Грузия (საქართველო)!

Грузинската граница е съвсем друга бира - едно ново строителство, едно излъскано. Пълно беше с някакви американски джипове и от тия американските полицейски коли. Вече сме свикнали и пак ни снимаха с камерките един по един. Никакви проверки на багажа, никакви такси. Поговорихме си само с граничаря, от къде сме, накъде сме - усмихна се и каза „счастливого пути”. Минаваме покрай Duty Free Shop-а и навлизаме в Грузия, посока Тбилиси.

Пътищата, инфраструктурата и бензиностанциите тук много наподобяват тези в България, няколко класи над Арменските са. На всяка бензиностанция се предлага дизел и евро дизел, което беше успокояващо. Аз обаче си имам гориво и искам да си заредя в Тбилиси, с надежда, че горивото там ще е най-качествено. Цената и без това продължава да е стабилно под 2 лева за литър. Това, което прави най-силно впечатление (освен безумната азбука), е силното полицейско присъствие:
      Изображение
В никоя друга държава не съм виждал такъв респект към полицаите, нещо подобно си представям в USA (никога не съм бил там). Полицейските коли са големи, имат много силни сирени и се държат много силово и арогантно на пътя. Във всяко село най-лъскавата сграда е полицейския участък. Тук полицаите спират колите с високоговорители - настигат те, пускат сирените и ти говорят на грузински. Не че ме спираха мен, но докато стигнем до Тбилиси (около 70км от границата, ама то по тия пътища направо е песен в сравнение с арменските) станах свидетел на 3-4 такива полицейски акции. Никъде не видях знаци за ограничение на максималната скорост, затова все гледах да карам зад някого, за да го ползвам за бушон. Нямаше нито една камера за превишена скорост, но липсата им се компенсираше с безброй много полицейски Skoda Octavia последен модел.

Може вече да бяхме влезнали в Грузия, но Garmin-ът продължаваше да ми лази по нервите и ме караше да заобикалям от не знам къде си. Май картата за Тбилиси беше отделна от тази за Грузия или нещо такова. Наблягам непрекъснато на това, защото искам да предпазя някого, който реши да кара в този район - много е важно да се подготвите с подходяща навигация, просто насладата от пътуването е много по-голяма, когато не трябва да мислиш дали не караш в грешната посока. Аз съм си извадил вече поуките и от тогава не съм имал такива навигационни колапси. На грузинските табели не можеше да се разчита, съответно пак се затрихме, питахме, връщахме се, правихме нарушения...

Още преди влизането в Тбилиси ни беше припомнено за грузинските джигити. Пълно беше с всякакви резачки. Всички сме чували за това, че грузинците са луди шофьори. Действително е така - при задминаване тук е прието, че задминаващият е с предимство, и не той трябва да се прибере, за да се размине с насрещно движещата се кола, а задминаваната и насрещната коли са длъжни да улеснят максимално джигита, дори това улеснение да включва влизане в банкета. Първите няколко пъти е стряскащо, но после ти държи влага и се свиква бързо. Просто трябва задължително да си нон-стоп на щрек за луди, летящи срещу теб, грузинци. Сигурен съм, че някои от вас са чували за Гиорги Тевзадзе, неговото BMW M5 E34 и лудото му градско каране - (видео). По ирония на съдбата, този съвременен грузински герой загина, возейки се на дясната седалка, година преди ние да посетим Тбилиси, така че поне ми беше малко по-спокойно, макар и непрекъснато да ме засичаха разни други джигити.

Може би Армения ни беше занижила вече очакванията, но Тбилиси ни се стори много модерен град. Едно ново строителство, едни градинки, едни големи булеварди, не липсва нито стара, нито нова история:
      Изображение
      Изображение
Влезнахме в града, навигацията се поосефери и ни закара през най-централния булевард Шота Руставели (все едно бул. Иван Вазов) до първия от набелязаните хостели - най-близкия до центъра от трите. Стаите ни харесаха, имаха готини руски камини, но за съжаление нямаше да си имаме съквартиранти, както беше в Горис, Армения. Банята беше обща за етажа, но предвид, че бяхме почти сами в целия хотел - преглътнахме това неудобство. Преглътнахме и цената от 150 грузински лари (120 лева) за две стаи. Оставихме багажа в хостела, а колата беше перфектно паркирана на задънена улица в ремонт - няма кой да я барне (добре, че сме с Дачия, че не ми се мисли иначе). Тръгваме на пешеходна разходка из грузинската столица.

В сравнение с Ереван, Тбилиси е много различен град. Много по-модерен, с много повече живот по улицата, с много по-модерни хора, и най-вече с много по-модерни сгради. Някакси много по-познат за нас стил. Не знам дали ми хареса повече, но беше някакси по-наситен.

Скъпите коли не са рядкост, а дори видяхме електрическа Tesla Model S (към този момент не бях виждал такава кола в България все още). Като цяло автопаркът беше в пъти по-млад от този в Армения и малко по-стар от този в България. Нямаше нито една Лада, само една - за атракция. Правеше впечатление, че има много японски автомобили (може би от Индия) с десен волан, дори и таксита. Имаше и други разпознаваеми марки от западния свят, като McDonald's и ProCredit Bank, например. Тротоарите бяха поддържани, а по тях се движеха много млади хора:
      Изображение
Някои от площадите бяха с някакъв европейски, може би италиански облик:
      Изображение
Други площади по-скоро напомняха на Скопие:
      Изображение
Като цяло градът остава едно леко чувство на бутафория, но като че ли все пак донякъде и подплатена.
Не рядко се срещаха и сполучливи образци на съвременното изкуство по улиците и по сградите.
По жените човек може дори да се загледа, но по мъжете по-скоро не.

Има и старинен център, с много интересни стари сгради:
      Изображение
      ИзображениеИзображение
      Изображение
Църквите отвътре приличат повече на нашите.

Но определено емблемата на Тбилиси са новите съвременни сгради, които дори стоят малко смешно до буйната и кална река Кура (не се смейте!):
      Изображение
      - Сградата на съдебната палата, малко като операта в Сидни:
      Изображение
      - Един нов киносалон с безумна форма, или по-скоро с безумни форми:
      Изображение
      - Един метално-стъклен пешеходен мост:
      Изображение
      Изображение
След това се качихме по стръмнината към античната крепост Нарикала, от където се открива гледка към центъра:
      Изображение
Оказа се, че грузинците си имат своя интерпретация на дом-паметника на тоталитарната комунистическа партията Бузлуджа на отсрещния хълм в планината Табори. Надявам се грузинците да са съумели да го запазят по-добре от нашия, който в момента е в класацията „Най-красивите изоставени места в света“. Имаше и няколко готини хотелчета по хълмовете наоколо.

Подобно на майка Армения и тук майка Грузия гледа от високо столицата си.
      Изображение
Тази 20 метрова майчица олицетворява характера на грузинеца - държи в лявата си ръка чаша вино за добре дошлите гости (като нас) и меч в дясната си ръка, за враговете на Грузия.

Понеже започна да се свечерява, решихме да не се мотаем дълго в търсене на перфектното заведение за вечеря, а седнахме просто в най-пълната кръчма на площада под крепостта. Може би беше по-туристическо, но като за една вечер в Тбилиси, едва ли можехме да опитаме повече традиционни грузинки ястия на един път. То не бяха едни супи с пелмени, супи без пелмени, кебапи по азербайджански, салати от местни треви, но най-вече следва да се обърне внимание на най-характерните за тоз район Хачапури и Хинкали (като големи пелмени) с овче месо:
      Изображение
      Изображение
Грузинците не си играят - като поръчаш една ракия (тук се нарича Чача и на вкус, според бащата на Таня, е много близка до нашата), не те питат дали да е малка или голяма, а направо ти носят бутилка 200 милилитра. На една такава ракия тук е прието да се прибереш с колата, както при нас на една малка бира. За цялото това угощение платихме 45 лева, което за 4 човека ми се стори нищожно малко.

След вечерята имахме възможност да се насладим и на нощен Тбилиси:
      Изображение
      Изображение
      Изображение
Тракът от пешеходната разходка представляваше това.

На връщане към хотела заговорих едни таксиджии и ги попитах по кой път да минем утре за Батуми. Те ми препоръчаха северния и по-качествен път през Кутаиси и Уреки, а не южния (в доста по-лошо състояние) път през Боржоми и Ахалцике. Питах и в хотела, и там така ми казаха. В леглото, преди заспиване, направих малко проучване какво можем да разгледаме по път утре, набелязах два хотела в Батуми (хареса ми така да се движа без резервация за спане - някак по-авантюристично е) и дръпнахме плувките.
ИзображениеИзображение
ИзображениеИзображение
Аватар
Dragan_Trial
Дачия маниак
 
Мнения: 3023
Регистриран на: Пон Яну Пон, 04 Яну 2010 21:18:03 +0000, 2010 9:18 pm
Местоположение: София, Стрелбище; skype:dragan_trial; тел.0888339683
Автомобил: Sandero 1,5 dCi 85hp 04/2010

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Dragan_Trial » Пет Фев Пет, 17 Фев 2017 16:53:55 +0000, 2017 4:53 pm

Петък (09.05.2014) – ставаме в 7, закусваме набързо и напускаме TiflisLux Boutique Hostel. Натоварихме багажа в Sandero-то и потеглихме по пустите булеварди на Тбилиси - не са много ранобудни тук хората. Уж въведохме богаташкия квартал Ваке в навигацията, но за пореден път Garmin-ът ни издъни. Кварталът на богатите грузинци не го видяхме, но много удачно попаднахме на бензиностанция RomPetrol или по-точно რომპეტროლ.
      Изображение

Цената на по-скъпия дизел беше 2,27 грузински лари (1,82 лева) за литър. Сипах половината на това, което ми беше останало от отварата на Joro 01, и добавих още 34 литра от грузинско-румънската нафта. Тук нямаше проблем да си платя с картата, и дори си поговорих с бензинджията, който беше едно старче, което беше много гордо, че е учил електротехника в Москва. В този ред на мисли, грузинците говорят за Русия, както ние говорим за Германия - голяма работа, всичко е хубаво там, ако си се докоснал до този свят, значи си голяма работа.

Докато излезем от Тбилиси минахме покрай няколко много интересни стари сгради с просто невероятно големи еркери:
      Изображение

Минахме и покрай нови сгради, които се оказаха супер характерни за грузинската архитектура, нещо като запазена марка:
      Изображение
Като цяло, Тбилиси остави много положителни впечатления у нас, дори си спомням, че си говорихме, че си заслужава човек да дойде със самолет на туризъм тук - има билети на смислени цени от Истанбул. Оставяме столицата зад нас и потегляме към най-религиозния град в Грузия - Мцхета. Пътят между настоящата и първата столици на Грузия е нещо като магистрала, макар и разстоянието да е само 20км нагоре по течението на река Кура (не се смейте, казах!). По географското си положение Мцхета ми напомня на Белград. При Белград се влива Сава в Дунав, а при Мцхета Авагви се влива в Кура. Последната река си има и друго име - Мтквари, ама Кура се изговаря по-лесно просто.

Самият град Мцхета го наричат още "втория Йерусалим". Много са смешни тия сравнения. Чувал съм, че на Русе казват "малката Виена". Чудили сме се дали на Виена и казват "голямото Русе". Както и да е, причината за "втория Йерусалим" са не само множеството църкви в Мцхета, но и това, че има поверие, че ризата, с която е бил облечен Христос преди да го разпънат на кръста, е заровена в основите на храма Свети Цховели - най-важната църква в Грузия. Причината една от най-тачените реликви на християнския свят да е попаднала баш тук е, че местен монах е присъствал на разпятието, после е гепил ризата и се върнал вкъщи. Дал ризата на сестра си и тя се гътнала на място. Така и не могли да изтръгнат ризата от ръцете на покойната жена, затова я погребали заедно с ризата, а по-късно върху гроба възникнал въпросния Свети Цховели през май 4ти век. Тази история ми я разказа един гръмогласен поп в двора на църквата. Отвън църквата си беше характерна грузинска, но отвътре отчасти напомняше на нашите изписани и притъмнени църкви:
      Изображение
      ИзображениеИзображение
Странно беше, че вътре в голямата църква имаше по-малка каменна църквичка - малко като матрёшка беше.
Поговорихме си още малко с попа - той разказа, че грузинската православна църква била много близка по убеждения с българската такава - сигурно е така. Даде ни няколко листчета, на които да напишем имена, които след това да спомене в молитвите си - много мило.

Иначе самият град Мцхета е с население около 7000 души и е яко туристически. Всички къщи и улички в центъра са реставрирани, все едно някой европейски проект е минал от тук. Ние си харесахме една старомодна хлебопекарна и закусихме доста вкусен топъл хляб с още по-странна форма. И тук, както в Армения, хлябът се пече като се залепва на вътрешната стена на пещта.

Нямаше начин да не се объркаме на излизане от града - затова прекръстихме навигацията от Garmin -> Гарминядзе, по грузински. Та господин Гарминядзе ни прекара през едни тучни планини с много пасторални пейзажи. Излезнахме пак на нещо като магистрала, на която имаше табела за Истанбул на 1715км - утре щяхме вече да сме там. Малко след отбивката за Владикавказ (за да се стигне до там, се минава през Чечня - не благодаря) действително се зарадвах, че послушах таксиджиите вчера и минахме през по-качествения път, а не през Аджария. Като за начало, пътят си беше направо магистрален, макар и настилката да беше от бетонови панели - напомняше на магистралата в Чехия между Бърно и Прага, но тук снадките бяха по-меки и приятни - да не повярва човек. В случая Сталин се е справил по-добре от Хитлер. Стриктно си спазвахме ограничението от 110км/ч (ето го тракът за деня, апропо), защото буквално на всеки километър дебнеше по някоя лъскава полицейска Skoda. Движихме се точно в подножието на северен Кавказ и от дясната ни страна се виждаха първите предкавказки възвишения:
      Изображение
Надморската височина на пътя беше не повече от 900 метра, тоест бяхме доста по-ниско отколкото в Армения. Затова и имаше толкова много растителност, което правеше гледката по-приятна за окото. Определено ни беше яд, че нямахме повече време да се отбием надясно в планината, но няма как - трябва да се връщаме да им работим на капиталистите. Междувременно продуктът на френския капитализъм, който ни развозваше така отзивчиво с румънска нафта, закупена от Грузия, чукна 76 000км.

Може би ви е направило впечатление, че днес беше точно 9ти май - така нареченият "День Побе́ды", когато сталинската красная армия и великият советский народ разгромяват окончателно нацистка Германия и поставят знаме на СССР върху купола на Райхстага (или на каквото е останало от него). Едва ли имаше по-подходящ момент да посетим родния град Гори на Иосеб Бесарионис дзе Джугашвили, повече познат просто като Сталин.

С леки затруднения Граминядзе ни закара през улиците на Гори точно пред (всъщност точно зад) музея на Сталин.
      Изображение
След като заобиколихме от предната страна, се сблъскахме с първия абсурд. Пред не малката сграда на самия музей, имаше един отворен мавзолей, под който се намира родната къща на съветския фюрер:
      Изображение
Самата къщичка не е нещо особено, състои се от две стаи, като в лявата стая са живели с родителите му, докато той навърши 4 годинки. В дясната стаичка е живял хазяина, защото къщичката не е била на семейството. Всъщност, тук е имало цял квартал с такива къщички, които са били разчистени, за да може да се построи музейния комплекс, а само тази е била съхранена по този интересен начин. Поне така ни обясни екскурзоводката де, но на мен не ми стана ясно как точно са живели хора с малко дете в една такава стаичка - други времена са били, това е било по времето, когато сме добивали независимост от Османската империя, за да можем по-късно да станем подвластни на въпросния Йоско.

Зад мавзолея на къщата се намира и самия музей, който е поместен в не по-малко импозантна сграда, построена още приживе - през 1937 година, само десетина години след като Сталин застава на чело на СССР. Смятайте за какъв култ към личността говорим, щом човекът си е построил музей за самия себе си. Влизаме вътре и плащаме по 12 лева на човек за билет и екскурзоводка на русском языке, само за нас, защото други кандидати в този момент нямаше. Самата екскурзоводка беше симпатичная, толстая женщина, която се опитваше да говори колкото се може по-обективно, но определено премълчаваше най-безчовечните наклонности на диктатора. Обстановката във фоайето беше помпозна, по червено килимче поредният Сталин те отвежда през тъмни коридори към първата експозиционна зала, която е посветена на ранните години на вожда.

Бащата е бил обущар, що-годе заможен, но се пропива и напуска семейството, което превръща малкия Сталин в безчувствен млад мъж. Налага се да помага на майка си, която е била прислужница по домовете на богатите. Иначе в училище е бил първенец, пратили го да учи в православна семинария от където пък се запалил по анти-царските действия, които били нашумели към момента. Хлътнал по марксизма, почнал да членува по разни клубове - явно тогава се е раздавал много арт:
      Изображение
Напуска семинарията, членува в работническата партия, в Тбилиси печата тайно пропагандни вестници в тайна подземна печатница, на която имаше много готин макет в музея:
      Изображение
После участва в революционни действия срещу царския режим, в банкови обири за попълване на бюджета на партията, бил е заточван 8 пъти в Сибир, но всеки път е успявал да избяга и да се върне да служи на социализма, сближава се с Ленин. Година преди да умре от сърдечна недостатъчност, Ленин пише, че не в никакъв случай Сталин не бива да става генерален секретар на партията:
      Изображение
Сталин обаче намира това писмо, разчиства неудобните хора по пътя си, преправя текста и после - всички знаем какво става.

В музея на няколко пъти се споменаваше и нашия Георги Димитров, били са си дружки, разменяли са си подаръци.
От съвременна гледна точка социалиситческата пропаганда и колективизирането на собствеността изглеждат някакси наивни, но методите, с които Сталин постига това, са коствали милиони животи и повсеместен глад. Именно в края на 20те години на миналия век се поставят и основите на все още актуалния конфликт в Украйна, която ще не ще става част от СССР. Разбира се има и положителни страни - първата петилетка доста успешно индустриализира селската Русия. Методите пак са доста тиранични и централизирането на властта се постига чрез така наречените чистки - почти един милион души, предимно политически и военни фигури, буквално се затриват по най-безскрупулен начин. За това обаче нямаше нито думичка в музея. То и да си обективен е субективно.

Това, с което всички познаваме Сталин все пак е неговата победа над Хитлер. Военната пропаганда изглежда още по-невъзможна, но Генералисимус Сталин, въпреки първоначалните си договорки с Хитлер за разделяне на сферите на влияние (икономическо и политическо) в Полша и Балтика, успява да мобилизира великий русский народ, може би най-вече заради невероятния култ към личността му. Сталин стига дори до там, че оставя плененият му от нацистите син да бъде убит, вместо да го размени за немски генерал - страшен данък обществено мнение е плащал. В крайна сметка, след 60 000 000 човешки жертви, Сталин и Червената армия стигат до Берлин на 9ти май 1945 година. На същия ден, точно 69 години по-късно, ние посетихме музея в родното място на тази противоречива историческа фигура.
      Изображение
Последното нещо, което ни показа екскурзоводката, беше пренесеният от Кремъл кабинет на Сталин, от който са излизали важни решения до последния ден на Сталин - 5ти март 1953 година:
      Изображение
Навън ни показаха и бронирания ЖП вагон, с който е пътувал Сталин:
      Изображение
Общо взето е бил доста постно оборудван, но е имал климатик с фреон, което за 30те години си е било лукс. Сега, 80-90 години по-късно, в нашите влакове все още климатикът или го няма въобще, или не работи.

Историците достатъчно са описвали Сталин по един или друг начин, но след посещението в музея човек разбира, че грузинците са горди с техния съгражданин, който е баща на най-голямата държава на света, победил е в най-голямата война на всички времена и в построил най-успешния (макар и временен) работещ комунистически модел досега. За съжаление "насила хубост не става", иначе ако думата "комунизъм" нямаше тази историческа натовареност, вероятно сега нямаше да се възприема по много по-различен начин от думата "рай" -> ама на...

Купихме си по едно кибритче и една чаша с лика на Сталин за спомен, за пореден път се удивихме на съвременната грузинска архитектура (дори и в малък град като Гори), подминахме поредното грандиозно полицейско управление и продължихме по пътя към черноморския курортен град Батуми.

Вече бях свикнал с навигацията Гарминядзе и проблемът не беше в нея, но на излизане от Гори се влиза в насрещното движение на магистралата, след което се прави обратен завой и се продължава в правилната посока - няма грешка, пътните знаци те подканваха да направиш именно това - уникално. Иначе, северно от нас само на около 30км беше признатата само от Русия и нейните производни (Нагорни Карабах, Приднеспровие и тем подобни) държава Южна Осетия. Направо ... колкото се променят нещата, толкова си остават същите... Покрай пътя обаче не спираха да ни изненадват странни сгради с причудливи форми. След като свърши магистралата, започнахме да се движим в някакъв каньон, с много завои. Отново ми беше припомнено за грузинските джигити -> тук не се възприема за опасно да те задминат в завой без никаква видимост. Малко е тъпо, когато на двулентово платното едновременно се окажат 4 автомобила в една линия - теб те задминават и този срещу теб също го задминават. Сигурно нарочно няма мантинели покрай пътя, защото просто трябва задължително във всеки един момент да можеш да излезеш на банкета - иначе челният удар ти е в кърпа вързан. Малко ме ядосаха в крайна сметка безразсъдните им маневри, та няколко грузинеца разбраха колко много върви дизеловото Sandero на фона на техните конструирани по времето на Сталин Запорожци. Ясно е, че няма аз да ги превъзпитам, при положение че с толкова много полиция продължават да карат като ненормални. Пътните им знаци също търпят подобрение -> примерно, има табела Батуми надясно, ама то се оказва, че са имали предвид следващото кръстовище надясно, а не улицата, преди която е сложена табелата.

След град Кутаиси (виж трака за деня), вляво от нас започнаха да се виждат върховете на долен Кавказ (от където минахме на идване към Армения) със снежните шапки. Тук беше и родният дом на кавказките овчарки. Минахме и през някои градове с цензурни имена, започна се отново със селскостопанските животни по пътя. Град Кобулети беше първия курортен град на Черно море, през който минахме, дори изглеждаше, че въпреки нахмуреното време, имаше и плажуващи. В морето се вливаха множество буйни и кални (като Кура - не се смейте!) реки.

Преди да стигнем Батуми, решихме да спрем действително на някой плаж, за да видим какво представлява брегът на Черно море точно срещу Бургас. Ами да ви кажа - при нас си е значително по-добре:
      Изображение
Няма пясък, само някакви гадни, едри и плоски камъни - ужас. Взирам се аз малко повече към Батуми и що да видя - Лас Вегас:
      Изображение
Много подозрително изглеждаха тези сгради. Представяхме си, че ще ни посрещне някакъв аналог на нашата Албена примерно, макар и с каменен плаж, но тези сгради много ни озадачиха.

Продължихме си по пътя, но още по-странно ни стана, като започнахме да минаваме покрай не една или две доста запуснати сгради. Явно ни очакваха отново някакви доста сериозни контрасти.

Честно казано, не бях чел много за Батуми или поне това, което бях чел предварително някакси не кореспондираше с реалността, която заварихме в града. Доста бяхме изненадани... Просто градът беше пълен с едни такива много странни архитектурни проекти, които по мое скромно мнение въобще не бяха на мястото си, макар и да правят Батуми интересен за посещение.

Посрещна ни един лифт, който се спуска от високото 250 метра възвишение Анурия. Там на върха има един партицентър "Argo" (сградата е с формата на кораба на аргонавтите), а лифтът се приземява в самия център на града - оригинално. Чак прекалено оригинално. В далечината се виждаше някакъв хотел, който пък още по-оригинално имаше нещо като виенско колело някъде в горната си част, но не върха.

Уж си бях набелязал в навигацията някакъв хотел, но на неговия адрес се оказа друг хотел. "Луксозен" беше последният епитет, с който може да се категоризира този двустаен апартамент, а "уютен" - предпоследният, но понеже започваше да вали лекичко, решихме да останем за едната планирана нощувка срещу 100 лари (малко на око ни прецениха), което са 80 лева.

Въпреки смръчканото време, решихме да излезем все пак на пешеходна разходка (ето трак), но си взехме с нас и чадърите. Разхождайки се продължавахме да недоумяваме последователността на лъскави ненаселени сгради и стари изтърбушени градски къщи. Пълно беше с някакви странни субекти, нещо като ретро-мутри:
      Изображение
Поминъкът тук би трябвало да е нефтът от Казахстан, който се товари на кораби в пристанището на Батуми, чай и туризъм. За руснаците Батуми е доста по-лесна туристическа дестинация, защото за разлика от за България, за тук не им трябват визи.

Всъщност, чак когато стигнахме до тази сграда, осъзнахме какво става тук:
      Изображение
Бях чел някъде за автономната република Аджария, но чак като стигнахме пред сградата на правителството и (18 депутата, да не решите, че нещо кой знае какво) осъзнах, че се намирам в столицата и - Батуми. Явно ние просто не сме съвсем в Грузия и затова нещата са подобни, но все пак различни.

Привидно лъскавите сгради обаче за мен си оставаха бутафорни и неуместни. Жилищните сгради бяха грозни, но с екстри, обаче само няколко метра назад по улицата си тънеше в мизерийка.
Сега, не може да се отрече, че сградите бяха направени атрактивни, но някакси всичко ми се струваше насила:
      Изображение
      Изображение
Имаше и не малко образци на безсмислието:
      ИзображениеИзображение
Смесването на стилове въобще не ги притесняваше, и като че ли дори беше търсен ефект:
      Изображение
Комбинацията от островърха кула, обла кула, стъклена фасада, ковано желязо и гарнитура от палми (те май са единственото естествено нещо от изброените) е просто зашеметяваща:
      Изображение
Ако трябва да сравня Батуми с някой град, то това за мен е някаква несполучлива комбинация от Скопие, Македония и Дуръс, Албания. Както в Македонската столица, така и тук има доста неуместни статуи:
      Изображение
      ИзображениеИзображение
След като разгледахме центъра и си съставихме нашето си мнение за него, решихме да се разходим по крайбрежната алея - там поне се надявахме да няма образци на криворазбрана държавност. Действително крайбрежието беше по-приятно:
      Изображение
Имаше дори велоалея и велосипеди под наем. Честно казано, по време на това пътуване видях най-малко велосипеди в сравнение с навсякъде другаде, където ми е стъпвал крака. Велосипедът за мен винаги е бил показател за развитието на обществото. Е на - тук практически няма велосипеди.
Самият плаж обаче просто не струва, особено като се замисля за пясъка на Бургас, на 1200км по права линия на запад през Черно море:
      Изображение
По алеята може и да нямаше нито едно заведение за хранене (странно), но за сметка на това имаше доста интересни попадения от други сфери на изкуството:
      Изображение
      Изображение
Между другото, наричат Батуми "град на любовта". Освен евтината реклама, една от причините за това е наличието на една доста интересна интерактивна статуя - Али и Нино:
      Изображение
Али е бил азербайджански мюсюлманин, а Нино - грузинска християнка. Общо взето това са кавказките Ромео и Жулиета.

В края на крайбрежната алея стигнахме до този странен хотел с виенско колело някъде измежду етажите, който бяхме видели от далече. За наше учудване обаче всички тези отдалече лъскави хотели, бяха не просто празни, а дори изглеждаха запуснати - не чак като Бузлуджа, но като някой стар социалистически хотел - примерно хотел Родина в София.

Един таксиджия със стар Опел Вектра ме заговори. В началото уж ми задаваше някакви въпроси за България, но накрая разговорът стигна до там, че на няколко километра имало невероятен водопад, щял да ни закара до там, но ако не ни бил харесал водопадът, нямало да му даваме пари. Казах му, че сме с кола и направо изчезна яко дим - меркантилен тип. В пътеводителите пише, че грузинците били по-гостоприемни от арменците, но в мен остана обратното впечатление. Сигурно просто на такива хора бях попаднал, не искам да обобщавам прекомерно, защото всяко обобщение дефиниционно носи в себе си грешка.

Минахме покрай един доста грозен отвън театър. Вратата беше отворена, а мен ме глождеше любопитство, дали смешните отвън сгради, са смешни и отвътре. Е смешни са и отвътре. За сметка на това обаче, вътре ме посрещна ръководителката на детския танцов ансамбъл на Батуми. Преди седмица се бяха върнали от фестивал във Варна и Албена, беше много въодушевена колко добре са се представили - радваше се жената.

На тротоара видяхме една баба и я питахме къде да хапнем за вечеря. Тя ни препоръча някакъв ресторант Марсель, ама трябвало да хванем не знам си кой автобус, после да се прехвърлим на друг - благодарихме и и леко под дъжда се прибрахме в хотела ни. Там в интернет видяхме къде е този ресторант, въведох го в Гарминядзе и отидохме до него с колата. По път обменихме 3000 арменски драми за 11 грузински лари (8 лева).
В ресторант Marseille хапнахме доста стабилно от всичко, което ни се стори интересно по масите на другите хора. Телешкия шашлик действително беше адски крехък - само барваш с вилицата и той се разпада, много добре. Иначе явно грузинците наблягат на лютите сосове. Малката чача (ракия) пак беше 200 грама, а вкусът и беше от акация и грозде.
Имахме си и жив певец - грузинските песни определено са доста по-живи и по-весели от арменските.

Преди лягане минахме през един супермаркет и напазарувахме моркови, ябълки, чипсове и ядки, защото утре ни оставаха 1830км и по сметки на Гарминядзе около 19 часа път до София. Лягаме!
ИзображениеИзображение
ИзображениеИзображение
Аватар
Dragan_Trial
Дачия маниак
 
Мнения: 3023
Регистриран на: Пон Яну Пон, 04 Яну 2010 21:18:03 +0000, 2010 9:18 pm
Местоположение: София, Стрелбище; skype:dragan_trial; тел.0888339683
Автомобил: Sandero 1,5 dCi 85hp 04/2010

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Dragan_Trial » Вто Фев Вто, 21 Фев 2017 20:52:49 +0000, 2017 8:52 pm

Събота (10.05.2014) – станахме рано, много рано. Беше валяло цяла нощ. С изключително старание натоварихме багажа в Sandero-то така, че провизиите (разните плодове и зеленчуци, ядки и вода) да са точно зад малката падаща задна облегалка, за да можем хем да имаме лесен достъп до тях без да се налага да спираме, хем да не ни пречат в купето през предстоящите над 1800 км до София. Потеглихме от пред хотела точно в 5:55.

На излизане от Батуми пак имаше RomPetrol или както се разбрахме რომპეტროლ. От предишния რომპეტროლ в Тбилиси бях изминал само 408 км и бяха изразходвани само 2 деления от резервоара, но предвид какво ни предстоеше, реших да сложа всичката останала (25%) отвара от Joro 01 и успях да наблъскам цели 24+ литра - много ме кефи колко се разтяга резервоара на Sandero-то. Въпреки, че уж е 50 литра, спокойно може да побере 62-63 литра. Разбира се, може и грузинците да ме лъжат с количеството. Всъщност, тук не бяха намесени само грузинци. ОК, намирахме се в Грузия, ама по-точно Аджария. Бензиностанцията беше румънска, но надписите на колонката си бяха на чист български език, дори сумата се изписваше в лева. Горивото (efix diesel) не беше чак толкова евтино, колкото в Армения, но за тези 24,23 литра дадохме 44,51 лева или по 1,83 лв/литър. Платихме си с дебитната карта (Visa Electron) като пичове.

От Батуми до турската граница има 20 километра покрай стръмното черноморско крайбрежие. Грузинците нямаше просто как да не изпъкнат с най-безумната граничарска сграда ever:
      Изображение
Опашка практически нямаше (много беше рано още), но успяхме да си купим малко закуски и да обменим 30 грузински лари за 33 турски лири, което са 25 лева. Направиха ни по една прощална снимка, никой не прояви интерес към багажа и ни изпратиха към турските си колеги.
Ееееей Боже, или по-точно - Ееееей Аллах! Егати и заядливите турци. Първо, всички пътници слизат от колите и преминават границата пеш, по отделен коридор - все едно не влизаш в светска държава, а в затвор да му се не знае. Колкото и нелогично да е, пешеходната опашка беше 5 пъти по-дълга и вървеше 50 пъти по-бързо, съответно Таня и родителите и минаха за 10 минути и след това се наложи да ме чакат един път 20 минути и след това още половин час. Защо ли? Ами ... подавам си аз с усмивка документите на Осман Бей, а той ме гледа лошо. Значи, колкото беше ведър турския граничар на влизане от Турция в Грузия преди една седмица, толкова този граничар беше, все едно съм му ял от купичката на закуска. Два пъти излиза от гишето и ме караше да му отварям багажника, ама така - не съвсем любезно. И двата пъти въобще не го погледна този багаж, само гимнастика си правихме. След физзарядката ми искаше зелената карта - човек, аз в Нагорни Карабах влезнах без да ми искат зелената карта, ти тук в 6:30 сутринта ми се правиш на дръж ми феса. Да не решите, че тук можеш да се оправиш на английски или руски, не - само турски. Моите познания по турски език са несъществуващи, така че от словесните указания на турския мустак, аз разбрах, че мога вече да си ходя да си прибирам пътниците, които ме чакаха от другата страна на бариерата. Стигам аз до бариерата (на 1,40м от Таня и родителите и) и между нас застава следващия Осман Бей. Пак ми обяснява нещо на неговия си език и ми сочи наобратно. Ръгам задна и се връщам при първия Осман. Той ми се скара (това го разбрах) и пак ми сочи напред. Кво да правя, отивам при Осман втори. Той се успокои малко и ми посочи ей тази сграда:
      Изображение
Паркирам аз отпред, чакам, чакам - няма никой. С риск за живота си чукам на вратата - излиза Осман трети. Сочи ми багажника - отварям. Погледа малко и се хвана за корема - викам си, край! Оказа се, че се опитва да ми каже или по-скоро да ми покаже нещо. Брех сигурно 3-4 минути си сочи корема, докато най-накрая не се сети да ми покаже тази табелка:
      Изображение
Е в този миг ми просветна какво е искал и Осман първи, и Осман втори, че дори и стоящия пред мен Осман трети. Ще ми сканират колата с рентген. А соченето в корема е означавало да извадя от колата всичко, което е за ядене, за да не се облъчи от рентгена храната. Абе малоумна работа. Язък за старателно подредения преди около час багаж. Извадих всичко на земята (добре, че беше спряло да вали), вкарах колата в гигантския рентген, излезнах, спусна се вратата и след две минути отново товарих багажа в Sandero-то. Явно ако искаш да прекараш наркотици през тази граница, трябва да ги сложиш просто в багажа си - него го проверяват най-малко. Ще се повторя, ама - малоумна работа. Осман трети ми даде някаква хартийка, дадох я на Осман втори, той вдигна бариерата и отново бяхме в пълен състав. Поздравихме майките на тримата Османовци и поехме по остатъка от пътя към София, който съставляваше 1809км. Първото положително нещо, което ми се случи този ден, беше да си сложа най-накрая любимата ни навигация iGo 8.3 - просто песен. Песен бяха и пътищата на Осман Бей - за това спор няма. Хем почти магистрала, хем красивичко покрай морето, хем и слънчице изгря. А хората бяха станали рано и беряха чай по склоновете:
      Изображение
Само на 40 километра от Батуми минахме покрай бензиностанцията PO, при която на идване се отбихме към Ардахан и Грузия, в посока Армения. От тук нататък пътят вече го бяхме минавали, но в обратната посока. Хванах си за бушон едно старо BMW пред мен, което караше с 160км/ч. Возих се като негова сянка в продължение на 300км, когато бушонът ми, разбира се, не видя паркираното бяло Renault Clio, което му засече скоростта, а 1км по-надолу по пътя го спряха явно за превишена скорост. Мен не, мухахаха. :twisted: За съжаление този ден нещо траковете ми не се получиха - имам този счупен трак от Батуми до 250км преди Истанбул.
По брой жители, Германия и Турция са много близки - по около 80 000 000 жители. Сигурно всеки от вас е карал / се е возил в Германия и е забелязал, че там има както големи градове, така и голям брой малки населени места. Е карайки през Турция, имам чувството, че няма малки населени места - непрекъснато минавахме през някакви доста мащабни градове.
      Изображение
След това си хванах нов бушон и пак си карах доста бързо - няма начин, като ни губят времето по границите. Съответно малко ми се вдигна и разхода на гориво. Навигацията и без това беше изчислила 19 часа път, без каквито и да било спирания за граници, зареждане или ядене. При положение, че тръгнахме в 6 сутринта, следваше да пристигнем в София към 1-2 през нощта, а ако добавим и две граници по един час и още един час за зареждания и турски винетки - не ми се пристигаше по първи петли.

След около 600км от Батуми спряхме на една бензиностанция за тоалетна и по един турски сладолед. Тайната ми мисъл беше да си измия челното стъкло от размазаните насекоми, но както се казва тук - "йок", нямаше с какво да измия. Вече съм карал почти 5000км, аз ли няма да изкарам още 1200... При Самсун се отделихме от крайбрежието на Черно море и навлезнахме към вътрешността на Турция, грубо в посока към Анкара. Релефът стана хълмист, но рядко се срещаха остри завои. Отново си хванах бушон и карах зад него пак с около 150км/ч, но и този бушон ми го спряха полицаите по познатата турска схема. След това още един бушон изгоря. Единственият негатив, който трупах аз, беше леко повишеният разход. Практически се получи, че за цялото пътуване минахме над 6000км и не ме спряха нито един път полицаи, дори и за рутинна проверка. Всъщност като се замисля, май само един път са ме спирали за проверка в чужбина, и то с Ладата в Сърбия преди 10-15 години.

Много ме учуди как турците интегрират религията и светския живот. Покрай пътя не рядко се срещаха джамии, на чийто първи етаж имаше супермаркет:
      Изображение
В много от заводите, покрай които минавахме, се виждаха така да се каже "служебни джамии", в които работниците да могат да ходят да се молят, вероятно за да не трябва да губят ценно работно време в път до джамията в центъра на града и обратно. Трудно се интегрира религията в технократския и капиталистически живот, който живеем, но Турция все пак е сериозна икономическа сила, така че явно доста добре се справя с този баланс.

Джамиите се комбинират и с бензиностанции, така че реших да се възползвам от минаретата на Shell и да заредя догоре (хванах 49 литра Shell V-Power Nitro+), с надеждата да стигна с това гориво до София. Това дори до момента (2017та година) е най-голямото количество пари, което съм успял да набутам в резервоара на Sandero-то наведнъж - сметката за тези 49 литра при литрова цена от 2,93 лева беше 143,75 лева - платих с дебитната карта. Както и да е - при тази средна скорост, която бях подхванал, нямаше как да ми се получи да мина още 800км до София. Нарочно не си купихме разни освежаващи напитки и боклучави храни от Shell, ами отидохме в джамийния супермаркет. Мушнахме по едно кисело мляко и едно пиде. Слава Богу/Аллах, но поне бира не продаваха в джамията, та бащата на Таня остана малко на ... кисело мляко. Газ нататък.

До Истанбул имахме 200км по супер магистрала. Колкото повече доближавахме Истанбул, толкова по-често виждахме огромни заводи, като не малко от тях бяха за автомобили на различни марки.

През Босфора не е възможно да се мине без задръстване, независимо, че мостовете са с по 6 платна в посока:
      Изображение
Минахме моста и се озовахме отново в Европа, която ни посрещна с безпощаден дъжд, който ни валя практически до София. Малко преди да трябва да слезем от магистралата при Одрин, колата стана на 77 777км - много яко.

Имахме още една лека драма с турската бюрокрация де ... тъй като на таблата до тол-бариерите на магистралите пише само на турски език и не можах да се ориентирам колко депозит ми е останал в електронната винетка, реших преди да мина през последната бариера преди Одрин, да заредя още малко пари, да не стане някой сакатлък и да ми отрежат я пръста, я ръката за нарушение на закона. Влизам аз в сградата за техните винетки HGS и му подавам регистрационния талон на Осман четвърти. Той ме пита някакси "Нова винетка?", аз му казвам недвусмислено "Не!" и ... той ми направи нова винетка. Както и да е, не ми е за тия 37 лири (25 лева), които съставляват 1% от общия бюджет на пътуването, но ме издразни, защото получих документ за нещо, което струва 35 лири, а двете лири са бонус за това, че и Осман четвърти не знае чужд език. Наложи се да разлепвам старата винетка и да лепя новата, което можех да си го спестя. Свиркай си. Ако не друго, си имам депозит в чисто новата си винетка, дето въобще не ми е ясно кога ще го изразходвам (три години по-късно все още не съм).

Преди границата имаше около 10км опашка от TIR-ове, но ние си профучахме покрай тях като стой та гледай. На самата граница Капикуле пет пъти ни гледаха паспортите, дезинфекцираха ни срещу 5 лева, провериха ни отгоре-отгоре багажа, дадоха ми някаква бележка, пет гишета по-натам връчих бележката на следващия по бюрократичната верига и ни пуснаха да си влезем у дома. На бензиностанция ЕКО до Пловдив си сипах 10 литра нафта, да не взема на изгасна до София.

В 3 часа през нощта най-накрая пристигнахме в София и директно се трупясахме в леглата. За 10 дена бяхме изминали 6125км (с 325 литра гориво, разход 5,31 л/100км) и събрахме безброй впечатления за цял живот.

Надявам се да не съм ви отегчил с многословието си, а най-вече се надявам поне една част от вас да се запалят и да си организират пътуване до някое необичайно място.

Колкото до финансовата страна на пътуването - всички разходи, включително застраховки, добавки за гориво, туристически пътеводители, гориво (810 лева / 325 литра), ядене и спане, бяха 2570.32 лева или по 650 лева на човек. Колко изхарчихте последния път на морето за 10 дена? Където има воля, има и път! 8)

Иначе очаквайте включване и за този маршрут.
ИзображениеИзображение
ИзображениеИзображение
Аватар
Dragan_Trial
Дачия маниак
 
Мнения: 3023
Регистриран на: Пон Яну Пон, 04 Яну 2010 21:18:03 +0000, 2010 9:18 pm
Местоположение: София, Стрелбище; skype:dragan_trial; тел.0888339683
Автомобил: Sandero 1,5 dCi 85hp 04/2010

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот velito » Чет Фев Чет, 23 Фев 2017 15:35:22 +0000, 2017 3:35 pm

Благодаря за споделения разказ, който за мен беше много интересен и всеки ден по няколко пъти проверявах за продълженията :D. Научих доста непознати за мен неща и видях интересни кадри. Заключението, което направих за себе си е, че Грузия и особено Армения са дестинации, които бих посетил в неопределено бъдеще и от всички пътеписи, които съм прочел за тях, досега не е успяла да се запали нито една искрица за тяхното посещение.
Впечатлих се и от дължината на единичните преходи от по 1800 км в началото и края, както и че Sandero-то е в състояние да поддържа 160 км/ч във въздушната струя на BMW в продължение на 300 км. Тези две неща определено не бих искал да ги опитвам. :roll:
Пътувайте с мен на http://www.gezinotix.blogspot.com
Изображение- Renault Megane IV 1.2 TCe EDC7
Изображение- Dacia Logan II 0.9 TCe BVM5
Снимки Renault Megane IV Sedan 1.2 TCe Intense
Снимки Dacia Logan II 0.9 TCe Laureate
Аватар
velito
Дачия маниак
 
Мнения: 264
Регистриран на: Пон Май Пон, 30 Май 2011 19:15:49 +0000, 2011 7:15 pm
Местоположение: Sofia
Автомобил: Renault Megane IV Sedan 1.2 TCe Intense

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Vitku » Чет Фев Чет, 23 Фев 2017 15:48:52 +0000, 2017 3:48 pm

Не знам как намери време да го напишиш всичкото това нещо. Аз едвам намерих време да го прочета.
Благодаря ти.
Виждам, че си Etnies фен. Аз също, макар вече и те да не си правят сникърсите като едно време. Първият модел, който си купих беше Csar в черно и "златно", преди 18 години...
Vitku
Дачия маниак
 
Мнения: 2635
Регистриран на: Пет Яну Пет, 22 Яну 2010 21:53:54 +0000, 2010 9:53 pm
Местоположение: Габрово
Автомобил: Mazda 5, 115HP, 6+1, 2007

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Dragan_Trial » Чет Фев Чет, 23 Фев 2017 22:09:31 +0000, 2017 10:09 pm

velito написа:Заключението, което направих за себе си е, че Грузия и особено Армения са дестинации, които бих посетил в неопределено бъдеще и от всички пътеписи, които съм прочел за тях, досега не е успяла да се запали нито една искрица за тяхното посещение.
Със сигурност нито Грузия, нито Армения са туристически дестинации по вкуса на всеки. Не са нито Рим, нито Гърция. :) Има задължителна програма и пожелателна програма. Със сигурност има по-интересни места, които трябва да бъдат посетени преди тези две.
velito написа:Впечатлих се и от дължината на единичните преходи от по 1800 км в началото и края, както и че Sandero-то е в състояние да поддържа 160 км/ч във въздушната струя на BMW в продължение на 300 км. Тези две неща определено не бих искал да ги опитвам. :roll:
Има много по-комфортни автомобили, с които цитираните стойности могат да се подобрят с около 20% без особени напъни от моя страна, но ... с това разполагам като личен автомобил. Мога да ползвам и Lodgy-то, но то не е мое по документи, а в следващия пътепис ще разберете това колко много главоболия може да ти донесе. :)
Vitku написа:Не знам как намери време да го напишиш всичкото това нещо. Аз едвам намерих време да го прочета. Благодаря ти.
Първите ден и половина ги бях описал още през 2014та година. Останалите 8 дни ги описвах практически всяка вечер (от 22 до 02 часа) в продължение на последния точно един месец. Въобще не съжалявам, че разказът закъсня с няколко години - така го преживях още един път.
Vitku написа:Виждам, че си Etnies фен.
Навремето Trial-ърите бяхме една компания с X-ърите и скейтърите в София. От там ми е останало...
ИзображениеИзображение
ИзображениеИзображение
Аватар
Dragan_Trial
Дачия маниак
 
Мнения: 3023
Регистриран на: Пон Яну Пон, 04 Яну 2010 21:18:03 +0000, 2010 9:18 pm
Местоположение: София, Стрелбище; skype:dragan_trial; тел.0888339683
Автомобил: Sandero 1,5 dCi 85hp 04/2010

Re: Армения и Грузия by Sandero

Мнениеот Vitku » Пет Фев Пет, 24 Фев 2017 09:21:00 +0000, 2017 9:21 am

Dragan_Trial написа:Мога да ползвам и Lodgy-то, но то не е мое по документи, а в следващия пътепис ще разберете това колко много главоболия може да ти донесе. :)
Тийзър... :D
Vitku
Дачия маниак
 
Мнения: 2635
Регистриран на: Пет Яну Пет, 22 Яну 2010 21:53:54 +0000, 2010 9:53 pm
Местоположение: Габрово
Автомобил: Mazda 5, 115HP, 6+1, 2007


Назад към Пътешествия с Дачия

  • Кой е на линия

    Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта